Турция: сбогом на илюзиите

Много политици се чувстват гузни, когато стане дума за Турция, и не знаят как да подходят към надеждите на турците за присъединяване към ЕС. Все пак Турция е официален кандидат и се опитва с известен успех да извърши изискваните реформи. Оттук Анкара пък си прави извода, че щом бъдат затворени всички преговорни глави, страната получава автоматически право на пълноправно членство. Поне така е било досега с всички кандидати.

Турция ще взриви ЕС?

Едно е ясно: гузната съвест не може да бъде сериозна основа за присъединителния процес. Много европейски правителства съжаляват, че преди години те или предшествениците им дадоха зелена улица за започване на преговорите с Турция. Междувременно съмненията на европейските народи растат, докато аргументите против турското членство си остават непроменени: при това не става дума само за кипърския проблем или човешките права - възраженията са от принципно естество и засягат самия ЕС.

Съюзът все още изнемогва под бремето на огромните разширителни кръгове от 2004 и 2007. Макар да нямаше никаква грешка по отношение на приетите страни - освен че някои от тях бяха приети може би малко прибързано, - тази присъединителна вълна промени ЕС. За съюза става вече много трудно да говори с един глас, поради простата причина, че страните-членки са твърде много и твърде различни.

Улягането на този процес изисква време. Да се приеме Турция, една страна със съвсем други традиции и относително слаба икономика, би означавало, от днешна гледна точка, да се спре окончателно европейската интеграция.

А замисля ли се някой по въпроса, че в скоро време Турция ще изпревари Германия като страната с най-голямо население в ЕС? Това означава, че страната-членка Турция би имала обосновани претенции към повечето постове в Общността. Което пък ще промени съюза по начин, който би предизвикал най-остри възражения. Освен това никой не може да гарантира, че Турция ще остане вечно лаицистична държава.

Всичко или нищо?

Казаното дотук не поставя под въпрос факта, че ЕС се нуждае от Турция, а Турция се нуждае от ЕС. Специалните икономически и политически отношения ще продължат да се задълбочават, защото това е в интерес и на двете страни. Впрочем Турция би могла да продължи курса на реформи и по собствена инициатива, а не само под натиска на Брюксел. Затова не е убедителен аргументът, според който без европерспектива Анкара щяла да си потърси други партньори.

Необходим е трезв поглед към нещата и от двете страни. Не става дума за всичко или нищо. ЕС трябва да заяви открито на Турция, че в края на пътя се очертават много по-тесни връзки от днес, но не и пълноправно членство.