Тъгата на българските революции

Анализ на Мирела Иванова:

“Революцията за съединението се извърши леко, бързо и безкръвно. Едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, взет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните подбуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му.“

За еуфорията на мига и дългото отчаяние

Припомням тези думи, взети от последните страници на Вазовия роман “Нова земя”, тъкмо днес, в деня на българското съединение, което с патетика разпознаваме като едничкия исторически акт, обединил целокупните центростремителни енергии, за да се възправим като народ и държава срещу несправедливото решение на Великите сили, разпокъсало тялото на България.

Думите и очите ни на този ден са така замъглени от самоувереност, че рядко си даваме сметка за важните подробности, назоваващи междупартийните вражди, политическото насилие и преследвания, нечистите личностни противоборства и всички останали знаци, които оттогава до днес разязвяват многопартийния демократичен живот в България и символизират обратната страна на еднократното величие.

Какво правят сега десните сили, например, ако не да се самоунищожават в навечерието на предстоящите избори, групирайки и прегрупирайки последните останки от свои привърженици, оредяващите си клиентели и чаркове от партийни апарати? Задавам въпроса, защото през 1997 година народът, “велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти”, подкрепи идването на власт на СДС, даде му изумителния шанс да положи основите на европейска България и да осъществи надеждите за същностно демократично строителство.

Метастазите на дясното

Не бе толкова отдавна, за да сме забравили, че ставаше дума за нов договор между граждани и управляващи, че в драматичните събития запомнящо се и мъдро държавническо участие взеха току-що избраният президент Петър Стоянов, кметът на София Стефан Софиянски и лидерът на СДС Иван Костов. Зрели решения, категорични стъпки в правилна посока, енергично служебно правителство, въведен валутен борд, осъществен цивилизационен избор.

Защо по-сетне настъпи разривът, който помете надеждите? Идеен, икономически или личностен бе? Защо се стигна до днешната непоносимост и абсурдна, обречена  раздробеност на десните сили? Кой кой е сега? Кого от “единия файтон хора” да подкрепят избирателите на дясното – Синята коалиция, Съюза на десните партии, СДС, ДСБ, ОДС? И каква, за Бога, е разликата в политиките, програмите и “тайните подбуждения”? Каквито и да са отговорите, те несъмнено обобщават една самоубийствена безотговорност и много ненаучени исторически и политически уроци.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев