Apostrophen 5.9.10

“Кой ми дишаше във врата?”, пита Дейвид Мичъл в първото изречение на първия си роман, излязъл през 1999. Кой ли, наистина! Днес със сигурност малцина, защото на 41 години Дейвид Мичъл е постигнал онова, на което повечето други писатели едва ли смеят да се надяват и в сънищата си: той е автор на пет романа, последният от които англо-американската критика превъзнася като крайъгълен камък на модерната литература. Александър Линклейтър от лондонския седмичник Observer уверява, че няма друг съвременен английски писател, способен да изобрази такива превратни светове и душевни състояния: “Хилядите есени на Якоб де Зут (The Thousand Autumns of Jacob de Zoet) е романът, който утвърждава зрелостта на Мичъл... Този роман може да не е точно шедьовър, но във всеки случай е чудо.”

Как по дяволите

Може би още по-екстатична в оценките си е американската критика. Рецензията на Дейв Егърс в The New York Times Book Review започва така: “Ако има читатели, които са се съмнявали, че Дейвид Мичъл е феноменално талантлив и способен да извърши чудеса върху страницата, те са занемели сега. Почти навсякъде по света Мичъл е апострофиран като голямото откритие. Атласът на облаците (Cloud Atlas), неговата най-известна книга, е едно произведение, превърнало се в модерна класика, за което човек се пита ‘Как по дяволите е успял да напише всичко това’, и което се чете и би трябвало да бъде прочетено от всеки познавач на съвременната литература.” Егърс обаче венцеслави преди всичко последния роман на младия английския писател, който няма нищо общо с изтънчените техники, които му спечелиха името на жонгльор на постмодерния разказ.

Хилядите есени на Якоб де Зут е исторически роман, чието действие се развива около началото на 19 век в тотално изолираната по онова време от външния свят Япония. (Тази страна се пресича с авторовата биография, тъй като Мичъл е живял осем години там и е женен за японка). Младият холандец Якоб е изпратен на другия край на света, за да внесе ред в търговските книги на Източната индийска компания. На този терен за авантюристи, бизнесмени, корумпирани политици и всевъзможни съмнителни фигури японци и холандци се опитват да се надхитрят взаимно. Якоб, наивен и набожен, много скоро сам се оказва в една необичайна ситуация. Красивата Айбагава, която притежава забележителни способности не само като акушерка, завърта главата на младия мъж, очакван в родната Холандия от обичащата го и обичана от него Ана. Когато той решава да й открие чувствата си, Айбагава изчезва. Така се завързва “една напрегната приключенска история”.

Но за Егърс краят на историята не е толкова важен. Той говори с такъв възторг за тази книга, защото “в нея се преплитат толкова много теми, от мистериите на любовта между представителите на две съвсем чужди култури и борбата между вяра и наука до субтилните форми на мисълта и смисъла на живота”. С този “нелесен идеен роман” Мичъл утвърждавал реномето си на един от най-интересните и дръзки съвременни писатели.

Уилям Дерисевиц не е толкова зашеметен, но на страниците на Bookforum и той хвали разказваческото умение на Мичъл, неговото “удивително словесно дарование”, изкуството му “да моделира сцените и характерите като съдове за чувства и смисъл, а не просто като двигатели на сюжета”. Според критика Мичъл е експериментатор, който този път решил да остане на заден план, предоставяйки авансцената на своя герой - “и това може би е най-интересният от всички експерименти”.

Романът като приказка

Мичъл привлече вниманието още с първата си книга Ghostwritten, която се възприе като един свеж и оригинален експеримент. Две години по-късно, през 2001, той повиши залога с изобретателния роман number9dream. Три години след това Мичъл изкачи още едно стъпало, изненадвайки с Cloud Atlas, всепризнатия връх в досегашното му творчество. Black Swan Green се отплесна към едно полуавтобиографично повествование, а сега той сервира историческия роман The Thousand Autumns of Jacob de Zoet – пет романа, пет съвсем различни книги (две от тях стигнали до финалната подборка за най-престижната награда на Англия Man Booker), всяка сякаш по-добра от предишната.

Джеймс Уд, автор на събралото много аплодисменти изследване How Fiction Works, взима за повод новата работа на английския писател, за да сондира актуалното състояние на “сериозния роман”. В пространен текст за The New Yorker той пише, че докато схватките между така наречените традиционалисти и авангардисти продължават да отвличат вниманието ни, в “разливащото се на всички страни творчество” на един автор като Дейвид Мичъл (“щедро надарен и като разказвач, и като стилист”) се отразява много по-ясно съвременният еклектизъм: “Ако постмодернизмът дойде след модернизма, какво следва сега след постмодернизма? Това е мястото, на което се намираме днес... Мичъл е способен да напише един постмодерен роман, след това един традиционен комичен роман, а после да изненада с един конвенционален исторически роман.”

Уд обяснява преобладаващия днес еклектизъм, съчетаващ се по уникален начин в таланта на Мичъл, с “възраждането на традицията за разказване на истории, което последва революцията на латиноамериканския магически реализъм”. Той възприема Хилядите есени на Якоб де Зут като представително произведение на “късния постмодернизъм”, но въпреки разказваческото и стилистично великолепие констатира липсата на “морална или метафизическа плътност”. Затова този роман трябвало да се чете по-скоро като фентъзи, като една вълшебна приказка. “Но дори славеите не могат да живеят само от приказки, както се казва в руската пословица.”

Рецепта за слава

Самият Мичъл взема думата в литературното списание Paris Review. В едно интервю, нижещо се на повече от 30 страници, Адам Бегли се опитва да изкопчи от писателя как, кога, къде и колко дълго пише дневно, какви тетрадки използва, защо някои от героите му блуждаят от роман в роман, дали вярва в превъплъщението. Мичъл споделя съвсем откровено подробности за личния си живот, за това, че е проговорил едва на пет години и че дълго е пелтечел, че се отнася с подозрение към така наречения творчески процес и към думи като креативност или вдъхновение.

На въпроса дали смята последния си роман за ново начало или просто за нова стъпка по пътя, който е прокарал с предишните си четири романа, Мичъл отговаря: “Това е същият път, но сега той минава през врата, която води към една нова градина.” Това не означавало обаче, че се стреми към вечния творчески живот, защото “онзи писател, който работи целенасочено за идните поколения, със сигурност ще бъде най-бързо забравен”.

David Mitchell: The Thousand Autumns of Jacob de Zoet. Random House