Цял век се бориха за тази своя свобода

Българският поглед към атентата в Париж очертава поне две липси: разбиране на светскостта и допускане на атеизма. Има и трета: признанието, че всяко творчество, включително и карикатурите, си имат традиции и контекст. Не непременно разбираем отвън.

Първо за традициите

Рисунките в „Шарли Ебдо” може и да ни изглеждат вулгарни, неетични, обидни или пък просто грозни, но за французите те са част от една вековна традиция. Дори да изключим всеизвестната политическа карикатура (Домие, например, на когото дължим изобразяването на Луи-Филип като круша, или пък Гранвил, който въвежда животинските елементи в облика на осмивания от него човек), френската сатирична рисунка от десетилетия представлява точно това, което днес шокира толкова много чужденци: хиперболизирани голи тела и безсрамно изрисуваните им физиологични нужди.

Още през 1905 година от списание „Льо рир” (“Смях”) напират пищните форми на жена, преметнала френския трикольор и загърбила благонравния отец в черно. Надписът над рисунката гласи: “Разделение на църквата от държавата”. През 1908 година списание „Ла Калот” публикува едно огромно земно кълбо, залято от изпражненията на мъж, надигнал расото си. Впрочем, оголените задни части на този отец подозрително приличат на онези, рисувани в „Шарли Ебдо” цял век по-късно. Нищо, че този път “принадлежат” на Мохамед, Исус, Вишну или Моисей.

Повечето чужденци в недоумение вдигат рамене пред естетиката на френските карикатури и комикси. Не само на политическите и не само на антирелигиозните. Неразбираем е често и хуморът за деца, който във Франция има още по-дълбоки традиции. Кой знае защо обаче точно сега недоумяващите се включиха гръмко в агитките “за” и “против” обидите в карикатурите.

Контекстът

Освен традиции, карикатурите си имат и контекст. Особено политическите. В последните дни доби популярност една доста отблъскваща рисунка, представяща Бог-отец, Бог-син и Светия дух в общ хомосексуален акт - изображение, което е абсолютно неприемливо за християните. Тази карикатура беше коментирана в най-добрия случай в рамките на противопоставянето между исляма и християнството - с твърдението, че подигравките срещу християнството не водят до тероризъм, за разлика от подигравките срещу исляма. Но тази рисунка си има контекст - еднополовите бракове, отхвърляни от църквата. Публикувана е с намека, че именно в църквата е възможно да имаш и “трима бащи”.

Атеизъм и светскост

България има обясними проблеми с думата “атеизъм”. Както доскоро имаше също толкова обясними проблеми с думата “религия”. Българската история от последния век е точно обратното на френската - тя е поредица от несвободи, в които религиите първо са жертви на една диктатура, а след това институции, които мъчително търсят мястото си в едно ново общество. Резултатът от тази объркана история е, че атеизмът също си остана без място, след като първо беше официална доктрина, а след това се превърна просто в позволено от закона явление.

Връзката между атеизма и карикатурите е очевидна за всеки, отварял някога “Шарли Ебдо”: това е антиклерикален хумор, проявление на атеизма. Има ли място за него под слънцето? Да, ако сме в светска държава, каквато е Франция. При това “светска” не значи “атеистична”. “Светска” означава, че църквата е отделена от държавното управление. В случая с „Шарли Ебдо” може да го кажем и така: светска е онази страна, която е поравно отворена за религиозния и антирелигиозния плам.

За Франция, която в продължение на век с малки стъпки въвежда разделението на църквата от държавата, а после ревностно го практикува в продължение на още един век, стрелбата по “Шарли Ебдо” е посегателство срещу един от най-изстраданите принципи на Републиката. Забелязахте ли, че двумилионното шествие в неделя се казваше “Поход на Републиката”? Не “на единството”, не “на свободата”, не “на Франция”, не “на мира”, а именно “на Републиката”. Тази република е светска, не само свободна. А стреляха и по двете.