Честна ли е била сделката с евреите през 1935 година?

Този процес би могъл да се превърне в един от най-сензационните в по-новата история: искът на британеца Алън Филип и американеца Джералд Стибел срещу Германия и фондацията "Пруско културно наследство", подаден във Вашингтонски съд. Обяснено накратко: двама наследника на еврейски търговци на изкуство съдят Федералната република. И то в САЩ. Те настояват Германия да признае съкровището на Велфите за изкуство, иззето от нацистите, и да им го върне.

Германия обаче обжалва иска на Филип и Стибел. Така за първи път Федералната република ще трябва да се защитава пред американски съд по реституционно дело.

Според германското правителство, съкровището на Велфите е законно притежание на фондацията "Пруско културно наследство" и трябва да остане в Берлин. Според председателя на фондацията Херман Парцингер, искът на британеца и американеца е неоснователен. Той смята още, че подобно дело не може да се води в САЩ. Мел Урбах и Марус Щьотцел пък, които са адвокати на наследниците на еврейските търговци, заявиха пред Дойче Веле, че това е "позор за Германия". "Нацистите биха аплодирали подобна стъпка", изтъкнаха те.

Подарък за Хитлер

Съкровището на Велфите обхваща 44 шедьовъра на средновековното църковно изкуство. Велфите са най-старият княжески двор в Европа, фамилията колекционира многобройни съкровища. През 1929 еврейски търговци на изкуството откупуват от тях т.нар. съкровище на Велфите. В последвалите години търговците продават част от него в чужбина, а през 1935 продават и последните произведения на изкуството от тази колекция на Прусия - става дума за 42 произведения на златарското изкуство, които днес са изложени в Музея на художествените занаяти в Берлин.

Херман Гьоринг, който по онова време е министър-председател на Прусия, а от май 1935 година и главнокомандващ военновъздушните сили, подарява тези произведения лично на Хитлер. "Подарък от иззето изкуство", твърдят днес Алън Филип и Джералд Стибел.

Един от еврейските търговци - Сами Розенберг - е бил изправен пред смъртна заплаха. И никога е нямало да може да напусне Германия, ако не се е бил съгласил да приеме наложените му от нацистите условия за продажбата на съкровището. Съдийката от Вашингтонския съд Колийн Колър-Котъли констатира следното: "Придобиването на собственост върху съкровището на Велфите разкрива достатъчна връзка с геноцида, доколкото насилствената продажба може да се разглежда като нарушение на международното право." Правилото, според което една суверенна държава не може да бъде съдена в съд на чужда държава, става невалидно в случай на нарушение на международното право.

Нормална ли е била тази цена?

Във връзка с процеса възниква принципният въпрос: трябва ли при предполагаемо изкуство, иззето от нацистите, детайлно да се изяснява всеки отделен случай? Или за делото е достатъчен фактът, че от идването на Хитлер на власт през 1933 година еврейските търговци на произведения на изкуството постепенно са лишени от права и поради това вече не са в състояние да търгуват равноправно на пазара? Фондацията "Пруско културно наследство" смята, че всеки един случай трябва да се разглежда отделно. Според представителите ѝ, платената през 1935 година цена е била "нормална". Тогавашната икономическа криза довела до ниските цени на пазара на произведения на изкуството. "Съкровището в никакъв случай не е иззето", изтъкват от фондацията. Позицията на обвинението гласи, че през 1935 за еврейските търговци на изкуство не е могло да има "честна сделка". "Позорно е нацистките военнопрестъпници да се окачествяват като цивилизовани бизнесмени", изтъкват адвокатите Урбах и Щьотцел.

Още през 2008 година адвокатите на наследниците за първи път настояха пред фондация "Пруско културно наследство" да върне съкровището на Велфите. През 2015 Комисията от независими експерти "Лимбах" препоръча съкровището да остане в Берлин. Според нея, платената през 1935 година цена от 4,25 милиона райхсмарки съответствала на тогавашната пазарна стойност. Тогава адвокатите на наследниците подадоха иск във Вашингтонския съд, като посочиха, че няма друга възможност, тъй като в Германия не е налице правна основа за реституционни случаи. "Комисията "Лимбах" може да изразява препоръки, но те не са правно обвързващи", подчертаха те.

Съдебният спор за съкровището на Велфите е уникален по рода си и може да се превърне в прецедент - за по-нататъшни случаи пред американски съдилища. На подсъдимата скамейка биха могли да бъдат изправени германски музеи и тогава те ще трябва да доказват, че са законни наследници на художествени произведения, станали тяхно притежание по време на националсоциализма.