Ядрените програми на Иран и на Северна Корея – сравнението е неуместно

готовността им да си сътрудничат с международната общност. Анализ от Петер Филип, Дойче веле:

Президентът на САЩ Джордж У. Буш постави Северна Корея, Иран и Ирак в едно и също “чекмедже”, когато през януари 2002-ра за пръв път заговори за “оста на злото”. Ирак междувременно отпадна, макар че там нещата се развиха по начин, който Буш надали си е представял така. Останаха двете първоназовани страни, които от гледна точка на САЩ са най-злодейските в света.

Централна тема в случая е атомния въпрос. И двете държави се противопоставят на инициираните от САЩ международни действия за оказване на натиск, но в тази връзка сравнението между Иран и Северна Корея е твърде повърхностно. Дори само заради това, че Сев. Корея напусна Договора за неразпространение, докато Иран продължава да е сред подписалите го страни и да си сътрудничи с МААЕ. Към това се прибавя, че Пхенян през миналата година издигна твърдението, че вече притежава атомната бомба, докато Техеран не спира да да уверява, че няма никакви намерения да разработва ядрено оръжие. Макар и по последното да се проявява известно съмнение, Иран дори според преценките от американска страна е все още с години зад възможното производство на първата си атомна бомба.

И двете страни обаче имат разработени ракети, чиито радиус на действие надхвърля чувствително разстоянията, свързани с чисто отбранителното им предназначение. Поради това близко до ума е подозрението, че тези ракети заедно с подходящо атомно оръжие биха могли да се превърнат в сериозна опасност за съответния регион. Двете страни обаче не са единствените в регионите си, които са или могат да се превърнат в ядрени сили: в близост до Северна Корея е ядрената сила Китай, а американците са в съседна Южна Корея. Иран е още по-тясно обкръжен от атомни сили: от Пакистан и Индия на изток, Израел – на запад. Единствено опасността от ядрено-въоръжен Ирак е засега отстранена, но затова пък Иран е буквално в обръча на американски войски, разположени във всички останали съседи.

Досега, както изглежда, политиката на Северна Корея е по-успешна от Иран: тайничко не един и двама ирански политици биха си пожелали, също да са издигнали твърдението, че притежават атомната бомба, тъй като това само по себе си би било достатъчно за сплашване на американците. При все това обаче случаите са коренно различаващи се.

Най-важната разлика се крие вероятно във факта, че Иран разполага с богати нефтени находища. Нефтът и земният газ карат мнозина да се съмняват, дали Иран действително развива ядрените си изследвания само с цел използване за енергетиката. Същевременно обаче всички, в това число и американците, са петимни да сключват сделки с Иран. Страната, както още по времето на шахиншаха, е най-важната сила в региона на Средния изток в политически, икономически и военен аспект. Нищо подобно не може да предложи Северна Корея, където царят мизерията и гладът, но с това съседите не могат да бъдат впечатлени.

Иран обаче разполага с богати възможности в това отношение: страната продължава да развива активна дейност в Афганистан, да се налага срещу американските резерви и да сключва мащабни спогодби с Пакистан, Индия и страните около Каспийско море. Последният си “удар” Техеран несъмнено нанесе със споразумението с Багдад, да помага на тамошното правителство при изграждането и усъвършенстването на силите за сигурност.

На САЩ развиването на подобни дейности не се харесва никак, но те не са и в състояние да предпрриемат нещо против тях. Така че вместо това Вашингтон се съсредоточава върху ядрения въпрос. Не защото възможната иранска атомна бомба в далечно бъдеще би могла да представлява опасност за Америка, а защото /и това междувременно вече се признава открито/ би бил заплашен Израел. Държава, която самата неконтролирана от международната общност и международните институции, разполага с атомни бомби.

Съюзът на САЩ с Израел кара Вашингтон да приема с неограничено доверие тезата на Ерусалим за иранската ядрена опасност. А междувременно като че ли и европейците поеха по този път, макар че в отношенията си с Иран те първоначално да докажат на САЩ, че с подобни предполагаеми опасности може да се борави и по начин по-различен от онзи, който избраха САЩ в Ирак.

Че подобен подход не беше избран по адрес на Северна Корея и шестстранните преговори там засега бяха замразени, се дължи вероятно на обстоятелството, че Северна Корея е в състояние да предложи на другите страни много по-малко отколкото Иран. Европа и без това не е полагала особени грижи за Северна Корея, а след провала на преговорите с Иран, надали нещо съществено ще се измени в това отношение.