2012: "Арабската пролет" продължава
1 януари 2012
2011 започна с обнадеждаващи картини на ликуващи революционери в Египет и Тунис, завърши с кървави новини от Сирия и убедителни изборни победи на ислямистки партии в постреволюционни държави от Северна Африка. Дали накрая все пак няма да се окаже, че арабските бунтове не са донесли желаното освобождение? Дали, ако бунтът изобщо успее, един репресивен режим няма да бъде заменен от друг, но загърнат с друго наметало?
Много арабски коментатори и интелектуалци, блогъри и активисти си задават тези въпроси. "Изборните резултати в Тунис и Либия разкриха колко слаби са корените на либералните елити сред арабските маси", писа неотдавна Хамад ал Маджид в панарабския вестник "ал Шарк ал Аусат." Неговият колега Абдул Рашед незабавно контрира със становището: "Либералите са тези, които спечелиха, независимо кой идва на власт - ислямисти, арабски националисти или някои други. Всеки, домогнал се до властта, обаче трябва да управлява в рамките на една либерална политическа система."
Бунт също и под повърхността
Дотук добре. Какво следва обаче? - Сирия е пред гражданска война, положението в Либия остава нестабилно, Египет е неспокоен, вкл. защото управляващите военни не разбират нищо от демокрация. Към това трябва да прибавим и някои други държави, където ври и кипи, но бунтове още не са избухнали - Кувейт, където неотдавна опозицията се опита да окупира парламента, или Бахрейн, където на първо време бунтовете бяха потушени.
Освен това не всяка промяна се извършва на повърхността, както и не се поставя веднага въпросът за властта. Ако не се смятат трусовете в Тунис и Египет днес арабските жени във всички страни се питат, как всъщност стоят нещата с техните права и свободи?
Монархиите - по-стабилни?
Нито един от бунтовете в арабските страни не си прилича напълно с друг. Навсякъде регионалните фактори слагат своя отпечатък. В Сирия напр. ако ситуацията е толкова взривоопасна, то е и защото режимът се крепи на алавитското малцинство.
Накратко - година след началото на революциите в арабския свят почти не се долавят образци. Но дори и да има, те биха могли да се окажат временни или да бъдат опровергани по всяко време. На този фон арабските монархии се очертават като сравнително стабилни. Например Мароко и Йордания, където монархиите не страдат от липса на идентичност. И двете поеха доста предпазливо по пътя на реформите с надеждата, че ще могат да останат невредими. Колкото повече се засилва хаосът в постреволюционните държави, толкова по-атрактивен изглежда реформаторският курс на Мароко и Йордания.
В Саудитска Арабия кралският двор има друга роля. Монархията живее и властва в симбиоза с ислямистката номенклатура. Това функционираше досега в комбинацията с репресии. Паралелно обаче описваната симбиоза прави монархията инертна, а с това Саудитска Арабия става по-податлива на трусове, отколкото една Йордания или Мароко.
Порасналото самочувствие на Турция
Последните месеци донесоха размествания и в други пластове. Турция измести Иран от позицията на водеща сила в региона. Анкара прозря знаците на времето и бързо и решително заемаше страната на всяка една от революциите. Поради своята собствена репресивна политика това би било немислимо за един Иран.
Сега Турция е смятана за модел на ислямска държава с доста широки граждански права. Това развитие не е безпроблемно за Израел, който в лицето на Турция имаше истински съюзник. Сега обаче отношенията между двете страни са обтегнати, и Израел се опасява, че Анкара всъщност няма голям интерес от подобряване на отношенията.
АГ, Шпигел, У. Мушарбаш, Б. Емануилов
Редактор: Е. Лилов