8 май - травма, но и щастие

8 май 1945 си остава една от най-трудните дати в съвременната история на Германия. Трудна, поради своята противоречивост. При това от поне 30 години насам всичко изглеждаше почти ясно и еднозначно: "8 май 1945 е ден на освобождението - ден, в който всички ние се освободихме от човеконенавистната система на националсоциалистическата тирания", заяви германският президент Рихард фон Вайцзекер по повод 40-годишнината от края на Втората световна война. За разлика от първите десетилетия след 1945, днес девет от всеки десет германци споделят именно тази гледна точка. Но ако 8 май наистина е единствено "ден на освобождение", бихме могли да го отбелязваме празнично и весело, както правят редица съседни на Германия държави. Ала това си остава неместно, независимо, че вече изминаха 70 години от края на войната. Както отбеляза Рихард фон Вайцзекер в историческата си реч от 1985 година: "Ние отбелязваме този ден насаме със себе си - и това е необходимо. Ние сами трябва да намерим съответната мяра за оценка на случилото се".

Вина, мъка, срам и благодарност

Тук става дума за вината и отговорността за всички престъпления, извършени от германците до 8 май 1945 година. Вина и отговорност, които трайно тегнат и върху родените след тази дата - отговорността да опазим жив спомена за случилото се и да не допускаме подобно нещо да се повтори. На този ден, освен това, скърбим и по жертвите, дадени от собствения ни народ. Скърбим по онези, които загинаха, когато войната, разпалена от германците, връхлетя с пълна мощ собствената ни страна. Жалим невинните цивилни граждани, които загинаха под бомбените килими над германските градове или бяха принудени да напуснат родните си места. Страдаме заедно с онези жени и момичета, които бяха масово изнасилвани и то не само от войници на Червената армия. Тъжим за онези 12 милиона прокудени от родината си германци след 8 май 1945 година, както за германските войници, умрели като военнопленници в сибирските лагери. Оправдано и необходимо е да напомним и за всичките тях, защото го правим не от желание да принизяваме или отричаме вината си.

Сред всичките тези чувства е примесен и срам - от това, че Германия не можа сама да се отърси от чумата на националсоциализма. Срам от това, че националсоциалистическата машина на потисничество остана да функционира до самия край - дори и тогава, когато вече се виждаше предстоящият крах. Затова онези, които твърде рано започнаха да развяват бели знамена или да разчистват противотанкови заграждения, бяха разстрелвани също така безмилостно както дезертьорите от армията, независимо, че противниковите войски вече бяха на хвърлей разстояние. Стигна се и до повсеместни и безсмислени разрушения, точно както беше пожелал Хитлер. На 8 май не беше останал нито един невзривен мост, опожарявани бяха безброй къщи на обикновени хорица, само защото фанатизирани фелдфебели бяха повярвали на лъжата, че не е късно да "обърнат" хода на войната и да постигнат "крайната победа". Днес всичко това ни се вижда много нелепо, но то си остава част от нашата история.

На 8 май ние, германците, изпитваме и благодарност - затова, че въпреки националсоциализма, ни беше даден нов шанс - да намерим своя път като суверенна и свободна нация, а не като окупирана колония. Франция, Великобритания и особено САЩ много бързо проправиха пътя ни натам. На 8 май 1949 година, точно четири години след безусловната капитулация на Германия, беше приета конституцията, която е в сила и до днес. А през 1990 година и Съветският съюз даде своето съгласие тази конституция да важи вече за всички германци.

Повратен момент

Малцина бяха германците, които на 8 май 1945 година имаха усещането за освобождение. Прекалено голяма беше по онова време безнадеждността и несигурността. Терорът на нацистката държава отстъпи място на произвола на окупаторите, което принуждаваше повечето хора да се борят за оцеляването си. Ако хвърлим поглед назад, ще установим, че този ден беше решаващата повратна точка по пътя ни към настоящето. Без този 8 май, свободата, спазването на човешките права и свободомислието, с които толкова се гордеем днес, не биха били възможни. Денят 8 май 1945 година за нас германците е травма, но и щастие едновременно. Този ден обяснява защо днешна Германия е толкова въздържана по отношение на всякакви международни военни операции и защо при кризи предпочита да преговаря и да посредничи, вместо да доставя оръжия, включително и в украинската криза. Бруталността на войната в собствената ни страна си остава национална травма, която ще надживее и последните съвременници на събитията от онова време.