"Блок 317": през какво минаха българите след 1989

През 2021 в Германия излезе дебютният роман на журналистката Райна Бройер: "Блок 317" разказва за първите години на прехода в България. През 2024 книгата се появи и на български език. Малко преди премиерата в България Мария Илчева разговаря с Райна Бройер за мълчанието между поколенията по темата за комунистическия период, за амнезията, обхванала мнозина, за правото и дълга да се задават въпроси и да се търси истината. 

"Сега сме 1989-а. Започва нова ера." Тези думи, изречени от герой на първите страници на твоя роман, подсказват за какво става дума в него. Какво те провокира да напишеш книга за първите години на прехода в България?

Райна Бройер: Провокира ме най-вече желанието ми да пречупя онова тежко мълчание между поколенията. Поколението на нашите родители и нашето поколение. Преди десетина години открих за себе си германската следпреходна литература, книгите на онези германци, родени през 1980-те, които разказват за ГДР, за 1989 или за 1990-те. Тогавашните гедерейски деца пишат предимно за тишината между поколенията. Тогава открих паралела с България, където разговори между поколенията по тази тема почти няма.

Исках да пречупя това мълчание и да разкажа на моите деца за онова време. Те растат в чужбина, имат българска нишка, исках да им оставя нещо, за да разберат мен и моето поколение. Не исках да мълча като моите родители. В книгата всичко е разказано през делника на хората, не навлизам надълбоко в политическите събития, не разказвам надълго и нашироко за демонстрациите или за т.нар. "голяма екскурзия". Исках да опиша разбираемо всичко онова, с което се бореха хората в онези години. А ако след прочита на романа младите хора искат да научат нещо повече, тогава вече могат да потърсят специализирана литература.

Ти разказваш много човешки за онези тежки години, отчасти хумористично. И сякаш проявяваш разбиране и за "лошите" от онова време.

Райна Бройер: През последните години имах много четения в Германия. Веднъж един читател ме попита защо нямам антагонист. Всъщност, антагонистът е самата система. Комунистическа система, която пречупи по някакъв начин всеки един човек. Дори и героите в романа, които вършат лошотии - те са били принудени да ги правят, за да се запазят. Някои са се запазили именно като са били част от системата. Други са се запазили като са мълчали. Трети не са се запазили - като героя, който е изпратен в лагера за принудителен труд "Белене". Врагът - за мен това е системата, която коварно пречупва хората.

А онези, които са изграждали системата?

Райна Бройер: От онези, които са изграждали системата, които трябваше да бъдат изправени на съд, всъщност никой не пое отговорност от само себе си, но и никой не беше накаран да поеме отговорност. Затова и 35 години по-късно държавата не е поела отговорност да се говори за този период, да се направи мемориал в "Белене" и т.н. Колко години трябваше двама-трима души да настояват, за да се вмъкнат факти за онзи период в учебниците по история? И какво стана, вмъкнаха се факти под огромен натиск, но в крайна сметка децата все още учат за комунизма и престъпленията му твърде малко. А това е периодът, който още ни тегли назад. До голяма степен не сме разбрали какво се е случило и сякаш амнезията в поколенията продължава.

Ти си родена през 1983. Дете си на комунизма - от онези, които са научени, че не трябва да задават въпроси, както посочваш и в книгата. Ти какви въпроси не си задавала?

Райна Бройер: Навремето в България не ни казваха директно да не задаваме въпроси. Но когато питахме, ни казваха "Ама какъв е този глупав въпрос!" и край. Нашето поколение, а и тези преди нас сме закърмени с това неписано правило да не задаваме въпроси. Защото може би ще се изложим, може би ще ни се смеят, може би ще ни кажат, че сме глупави. Колко често са ни казвали "Отговори си сам"! Но как едно дете да си отговори само? Не си спомням в часове по история или по литература да съм вдигала ръка, за да задавам въпроси.

През първите ми години в университета в Германия ми беше много трудно да задавам въпроси. Завиждах на онези, които питаха за щяло и нещяло. Минаха години, докато се науча да задавам въпроси. По пет-шест пъти се питах "Мога ли сега да задам този въпрос или ще се изложа?". Това е много труден път. По-късно започнах да говоря с едната ми баба за онези години.  Тя много искаше да разказва. Искала е да следва медицина, но не ѝ разрешили. Затова беше станала учителка по биология и химия. Разказвала ми е как дори и по биология и химия са я принуждавали да вкарва "червената нишка в урока". "А то това са природни науки, каква червена нишка? И все ми идваха на инспекторат", разказваше тя. Другата ми баба не искаше да говори. Просто мълчеше. Усещах колко ѝ е било трудно. Само веднъж спомена как дядо ми плакал, когато през 1990-те години му върнали козичките. 

Да не задаваме въпроси - българска травма ли е това?

Райна Бройер: Бих го нарекла част от нашия характер. Дали е травма - за някои - да, за други - не. Тези, които и днес не искат да задават въпроси и да слушат за миналото и фактите, си затварят очите, те бягат от реалността. Всички тези, които вярват сляпо на лъжите и фалшивите новини, за тях непитането не е травма. За тях непитането е начин да останат в зоната си на комфорт и да избягат от реалността. Осъзнаваш го като травма едва когато разбереш, че трябва да питаш, да излезеш от зоната си на комфорт и да се бориш срещу лъжите и премълчаването на факти.

Когато си отидат и последните очевидци на комунистическия период, какво трябва да се случи, за да не потънат техните истории в забрава?

Райна Бройер: В името на всички репресирани, на всички измъчвани, на всички, на които им е било забранено да се развиват в посоката, за която са мечтали, сме длъжни да говорим за това време. Мъчно ми е, че мина цяло едно поколение, което от страх, от нежелание реши да не го прави.

Трябва да се говори за фактите, трябва държавата да финансира различни инициативи в сферата на преработването на миналото. Днес в страната има едва 1-2 частни инициативи, които не получават държавно финансиране. Трябва по телевизията да се показват репортажи за "Белене", за "Слънчев бряг" и Ловешкия лагер - но не след 23 часа, а много пред това. Трябва да има мемориали. Да се създадат места за почитане паметта на жертвите на комунизма. Всяко едно дете според мен трябва да посети "Белене". Когато от партия "Възраждане" заговорят за "Белене", то младите хора не знаят за какво става дума. Към амнезията се добавят лъжи и фалшиви новини и много хора просто не могат да подредят правилно картината.

"Комунизмът ще победи, наивници!" Това са думи на един от твоите герои. Тъжно ли ти е днес, когато на фона на войната срещу Украйна чуваш гласовете на онези, които искат Русия да победи, онези, които казват, че "Русия ще ни спаси"?

Райна Бройер: Аз завърших тази книга, мислейки, че това е книга на миналото. Тя излезе през 2021 в Германия. Не очаквах, че историите в тази книга, сменяйки в нея само няколко думи, може да са актуални и днес. Това ме натъжава и ми се искаше да не е така. Но е факт. Толкова много хора смятат, че Русия освобождава отново Украйна, че Русия ще спаси и нас – от какво и от кого? Кой ни е нападнал, че да ни спасява? Амнезия е да не искаш да разбереш какво става в Русия, където заради това, че държиш празен бял лист на улицата, можеш да влезеш в затвора, където около една трета от хората живеят мизерно. Много от онези българи, които си мислят, че Русия ще ни спасява, просто не знаят как да търсят и как да четат информация с разбиране.

Ти си живяла между 1989 и 1992 в Бон, Германия. А през 1998 заминаваш за Загреб, Хърватия, където изкарваш десети клас - преди отново да се върнеш за дипломирането си в България. Можеш ли да сравниш двете страни - България и Хърватия?

Райна Бройер: 1990-те години не бих ги сравнявала. В Хърватия след войната имаше върл национализъм. В България тогава това го нямаше, там борбата беше за прехраната и как да пратя децата си в чужбина, за да ги спася. Но мога да сравня двете страни днес - Хърватия преживя впечатляващо развитие като държава, тя от самото начало тръгна без грам колебание към ЕС, но вярно, хърватите не стояха на кръстопът и не се питаха "ЕС или Русия?". За тях целта беше ясна. А ние се лутахме и сякаш се лутаме и днес. И друга голяма разлика - Хърватия ми се стори още навремето много по-модерна, по-отворена, може би заради туризма - сектор, в който от самото начало те решиха, че няма да правят компромиси. Те не заложиха на евтиния туризъм, както направи отчасти България.

Ти живееш от над 20 години в Германия. Като каква се чувстваш днес? Българка? Германка? Емигрантка?

Райна Бройер: Преди все се опитвах да се впиша някъде. Но от 2 години насам, откакто избухна войната на Русия срещу Украйна, аз се чувствам все повече и повече европейка. Вече не изпитвам нужда да се  идентифцирам с България или с Германия. А с Европа. И колкото повече България се движи в европейската посока - а за мен това означава демокрация, свобода на пресата, свобода на изразяване на мнението, правова държава, борба срещу корупцията - толкова съм по-щастлива. Европейската идентичност е моята сборна идентичност, в която влизат всички мои други идентичности.

Какво те радва днес в България?

Райна Бройер: Когато в ролята си на журналист пътувам из България и разговарям с хората, виждам едно младо поколение с много голям хоризонт, хора, кото искат да променят нещо. Има инициативи, има будни хора, има и млади писатели, които залагат на темата за комунистическия период и прехода. Радват ме и новите бизнес идеи, радват ме младите, получили образование навън, които се връщат и искат нещо да подобрят. Радва ме, че има гражданско общество и то е активно в много сфери - било то екология, здравеопазване, справяне с миналото. Надеждата ми е, че необремененото поколение ще извлече поуки от миналото и ще вярва в бъдещето.

Райна Бройер (2024): "Блок 317", изд. Елиас Канети

Rayna Breuer (2021): "Platte 317", DanubeBooks
 

***
Райна Бройер е дългогодишен редактор и автор в отдел "Култура" на Дойче Веле. Тя работи и за други германски обществени медии. 

***

Вижте и това видео от нашия архив:

***
Вижте и тази галерия от нашия архив: