''Цял живот събарям стени''

Новата книга на Румяна Таслакова е необикновена по много причини, но на първо място, защото е лична. В България известната журналистка от Дойче веле и нейният незабравим глас най-често създават очакването за обективна и правдива обществена оценка, за дистанция от емоционалния контекст на събитията. Удивителното е, че Таслакова споделя спомените си от преживелици и срещи в различни епохи и държави именно според високите мерки на сдържаното и овладяно чувство, с почтеност към истината и дори без намек за фамилиарност с читателя. В една интересно построена мозайка от случки и събития е разказано драматичното време на комунистическата действителност, а сетне и приповдигнатите и озарени мигове, белязали годините след демократичните промени в България.

Таслакова споделя с читателите изпитанията, на които я подлага режимът, разказва за вълнуващите си срещи с основателите на СДС и със знаковите фигури на Радой Ралин и Константин Павлов, стожери на поезията и истината. Интересно е как в цялостната подредба на книгата отново и отново се въздига мрачната сграда на МВР, прокрадва се като зловещ и непроменим символ в спомените на журналистката. Историите за унищоженото ѝ досие, за нарицателната фигура на "майор Петров" или за безумната машина на ДС, фабрикувала посредствени лъжи, не отнемат от ведростта, с която са описани примерите на добротворство и опазен смисъл и са нарисувани портретите на множество извисени в духа си люде. Румен Леонидов, главен "виновник" за излизането на книгата /в издателство "Изток-Запад"/, сподели при представянето ѝ в книжарница "Хеликон", че никога досега не се е натъквал на подобен "нежен антикомунизъм".

Цената на спомените

"Цял живот събарям стени или стените сами рухват" предизвика и редица въпроси сред многобройната публика. Запитана за най-драматичното си преживяване, Румяна Таслакова сподели: "Не са едно или две. Може би първото ми идване в България през 80-те години с германска правителствена делегация начело с тогавашния външен министър Ханс-Дитрих Геншер, което съм описала в книгата. Драматично, защото имах присъда и се опасявах от ДС и комунистическата власт. Драматично, защото десетки години исках да видя и почувствам страната и хората, към които се обръщахме ние от Дойче веле. Драматично, защото не посмях да се обадя на никого, за да не му навредя".

Несъмненият журналистически авторитет на Румяна Таслакова и дългогодишната ѝ обвързаност с територията на свободното слово естествено провокира и въпроса какво е за нея Дойче веле. "Винаги мисля с благодарност за радиото, което ми отвори хиляди врати, включително и в България. Според мен Дойче веле даде принос за демократизацията на България - до 1989 г. съществената му роля бе като един от най-важните информационни източници наред с БиБиСи и Свободна Европа. След това пък в продължение на около десетина години - с предавания за изграждането на демократичните институции и съживяването на ценностната система. А днес? В интернет Дойче веле попълва празнини, оставени от българските медии. Повдига въпроси и анализира и коментира събития и теми, които в българските печатни и електронни медии се пренебрегват или съзнателно отбягват. Така и сега, макар само в интернет, Дойче веле продължава да играе ролята си на коректив и на - що се отнася до международната политика - информационен източник."

Свободата като отправна точка

Книгата на Румяна Таслакова разказва за събарянето и рухването на стените и в държавите, и в главите на хората. Прави го с лаконичния език на разбирането за сложността на живота и изпитанията, които той ни поднася. Със свободата на самоиронията, постигната от всеки, съгласен със собствения си избор и път, с неуморността на достойнството и истинското вълнение за България.

А какво е мнението на авторката за днешна България? "Трудно е да се отговори на този въпрос. От една страна тя е коренно променена, хората са свободни, младите едва ли ценят тази свобода, не знаейки колко ограничени, потиснати и безперспективни бяха родителите им. Но да се радваш на свобода и да имаш права, означава и да поемеш отговорност за живота си, а не да възлагаш надежди на самозвани "спасители". Тъкмо сега, по време на предизборната кампания проличава, че мнозина са склонни да повярват на неизпълними обещания. Не се ли поучиха от последните две десетилетия? Защо за едни кебапчета, фланелки или 20 лева са готови да дадат гласа си, без да се размислят? И то за кандидати за евродепутати, които искат да разгромят Европейския съюз? Що за абсурд!"