"Добре че се махнах от тая кочина!" - вариации на тази реплика можете да прочетете всеки ден в социалните мрежи, особено в края на старата и началото на новата календарна година, когато хората правят равносметка на живота си и на постигнатото. Въпросната горчива емоция избликва от душите на българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и наблюдават от дистанция случващото се в страната.
А то - нека бъдем честни - не е много за харесване. Списъкът на българските провали не само не се скъсява, но дори се удължава. Най-бедната и най-корумпираната държава в ЕС (според различните статистически и експертни оценки) се оказва и най-благоразположена към руския лидер Путин в европейски мащаб, а нейните граждани проявяват и най-малко съчувствие към страданията на украинците в резултат от вероломното нападение над страната им.
Огорчението е обяснимо
Икономиката и структурите в България са проядени от законни и незаконни обвързаности с руски интереси, комунистическото минало на страната изобщо не е преосмислено, кръвожадните съветски паметници и до днес са надвиснали над българските градове… Освен това България застарява и се обезлюдява с рекордни темпове, здравеопазването и образователната система постепенно се свличат надолу по корупционния сипей, правителствените кризи продължават вече две години, Шенген и еврото се отлагат, гротескната блокада срещу Северна Македония за ЕС тежко увреди международния престиж на България, а гражданите ѝ неслучайно са сред най-големите черногледци в света.
С други думи: нима можем да виним онези българи в чужбина, които говорят с такова агресивно огорчение за своята родина? Да, можем, но не защото гореизброените критики към българската действителност са неоснователни, а заради подмолното внушение, че останалите в България сънародници са едва ли не някакви „лузъри“, както гласи модерният жаргон в социалните мрежи.
Не, хората в България не са „лузъри“, а онези техни сънародници, живеещи в чужбина, които мислят в подобни категории, просто се подлагат на една елементарна психологическа процедура: те оправдават собствения си биографичен избор за сметка на хората, които са останали да живеят в България.
Повърхностно противопоставяне
Последното, разбира се, не означава, че всички българи, заселили се трайно извън страната, мислят по този начин. Или пък, че има нещо принципно лошо в това да харесваш и дори да възпяваш биографичния си избор. Да живееш в чужбина и да си доволен от избора си е нещо съвсем нормално и легитимно. Грозно и неморално е обаче на висок глас да го противопоставяш срещу избора на други хора, като по този начин ги натикваш в лузърската ниша.
За провалите на България през десетилетията на новата ѝ държавност трябва да се говори. Трябва да се говори със същия патриотизъм, с който се говори и за успехите на страната и нейните обитатели, за талантите, певците, художниците и поетите, за очарователната природа, за миролюбието и неизтребимия хумор на хората, за култа към образованието и за изумителния цивилизационен път, извървян през столетията…
Повърхностното противопоставяне между „българи в страната“ и „българи в чужбина“ сáмо блокира онези енергии, които в синхрон помежду си биха могли да дръпнат България напред: енергиите на критичната загриженост и на традиционния патриотизъм.
Без високомерие
Тъкмо за това, впрочем, ни подсети и събитието в София на 1 януари по случай 160-годишнината на Алеко Константинов. Алеко, който по думите на проф. Александър Кьосев, вижда кривиците на своя Бай Ганьо, но в същото време го обича и донякъде се идентифицира с него. Алеко, който знае за „кочината“, но не я презира.
За да затворим рамката, ето и една противоположна реплика от социалните мрежи, с която българка в чужбина откликва на споменатото събитие в София: „Съжалявам, че не съм в България. Искаше ми се да бях там!“.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
****
Вижте и това видео на ДВ: