Eвропа и антисемитизмът

Едно ново изследване на Центъра на ЕС за наблюдение на расистките тенденции показва нееднозначна картина на европейския антисемитизъм - растяща агресивност в някои страни, антиюдейски инциденти като периферни явления в други. В едно обаче няма никакво съмнение: растящия страх на еврейските граждани. На тази тема е посветена и следната статия от седмичника "Ди Цайт":

Студията показва, че само в няколко страни се наблюдава увеличение на физическите посегателства. Това са Германия, Белгия, Франция, Холандия и Англия, докато най-висока степен на толерантност е регистрирана във Финландия, Ирландия, Люксембург и Португалия.

На този фон привлече вниманието един дребен инцидент, един малък скандал, станал миналата седмица в Лайпциг, който насочва вниманието към един друг аспект на европейските развития, а именно: "постнационалното" историческо съзнание на Западна Европа е чуждо на източноевропейските страни, влизащи сега в ЕС.

За какво става дума. В реч при откриването на ежегодния Лайпцигски панаир на книгата, Сандра Калниете, бивша външна министърка на Латвия и бъдеща комисарка на ЕС, предупреди, че заради заслугите си за разгрома на нацизма, съветският тоталитаризъм не заслужава никакъв морален плюс. И двете системи на ужаса били "еднакво престъпни".

Саломон Корн, заместник председател на Централния съвет на евреите в Германия, видя в това сравнение "непоносимо" равнопоставяне на комунистическия терор с нацистките престъпления и напусна тържествената церемония. Само че неговата критика представлява само половината истина. Той с право се оплаква, че Калниете представи собствената си нация като жертва на "народоунищожителен произвол", без да спомене съучастието на балтийските държави в нацистките гонения и изтребления на евреите. Този недостатък е показателен: обществата оттатък Желязната завеса не можаха да участват в западния дискурс върху нацистката катастрофа, в който Холокостът фигурира като шифър за цивилизационния срив на европейската история. В историята, която източните общества са учили, на първо място стои собственият страдалчески път. Опитът да се полира увредената от комунизма национална идентичност крие риска от нова амнезия и търсенето на нови изкупителни жертви. От тази гледна точка, опасенията на Саломон Корн, че с източноевропейските страни в ЕС ще нахлуе и нова антисемитска вълна, са оправдани.

Само че би било напълно погрешно, неточната формулировка на латвийската политичка да се свързва с представителите на историческия ревизионизъм, витаещ в западната постистория. В Лайпциг Калниете заяви една легитимна претенция на източноевропейците: да се включат в определянето на европейската политика на паметта, от която са били изключени в продължение на петдесет години. Огорчението от факта, че Западна Европа можеше да се развива в свобода и благосъстояние, докато след "освобождението" Източна Европа се оказа в плен на една друга убийствена система на принудата, няма да изчезне от днес за утре.

Източноевропейците искат Западът да се заеме с тази страна на историята на тоталитаризма също така интензивно, както и с ужасите на нацизма. Неправилно би било, словото за мащабите на комунистическия терор да се поставя под генералното подозрение на релативиране на Холокоста. Твърде често се е злоупотребявало с уникалността на нацистките престъпления, за да се банализира другата тоталитарна неправда. Който отхвърля подобно инструментализиране на паметта за Холокоста, подкопава не само прозрението в уникалността на унищожението на евреите. Напротив - едва в рамката на тоталитарното изнасилване на човешкото достойнство изпъкват контурите на това върховно престъпление.