Въпросът за Георги Господинов е политически.
Дори геополитически.
Защото ако става дума само за литература, никой не бива да се съмнява: Георги Господинов е не само най-превежданият съвременен български автор в чужбина, той просто се оказва единственият български писател на световно равнище, който може да се съизмерва със световната литература днес. Точно това съобщение излъчва цялата световна литературна общност - тук просто няма как да се цитират високите оценки и комплиментите за Господинов в международните медии. Неслучайно за "Физика на тъгата" литературният критик Митко Новков написа: "световен роман, който е и на български".
Защо тогава в България Георги Господинов като магнит привлича металните стружки на злобата и завистта?
Имено тук въпросът вече става политически. Дори геополитически. Защото Георги Господинов дори не се опитва да крие своите политически възгледи и гражданската си позиция, а това вбесява не един и двама съвременници в България. Като публична фигура с голямо влияние, която - за разлика от мнозина политици - умее да облече идеите и ценностите във въздействащи думи, Господинов винаги заема ясна позиция: това са идеите и ценностите на Европа, свободата, хуманизмът, върховенството на закона, миролюбивото сътрудничество, търсенето на компромиси в името на човещината и благоденствието.
А пандемията и нападателната война на Русия срещу Украйна оголиха сблъсъка между тези ценности и сумрачната ниша, в която са се настанили противниците на западния либерализъм и на демокрацията, конспиратолозите, любителите на чалгата и на "леденото хоро", псевдопатриотите, последователите на Дугин и приятелите на Путин. В България това са могъщи противници. Част от тях не разбират литературата на Господинов и не я харесват - добре, нека да им го признаем като човешко право и въпрос на вкус. Но друга част добре я разбират - и тъкмо това ги гневи. Защото и с книгите, и с публичните си изяви Георги Господинов се опитва да измъкне България от 19 век и от робството на "турското робство", от мухъла на една вече неразбираема литература с нейните чорбаджии, гайтани, опинци и потури, от прегръдката на "двойната освободителка", която днес "освобождава" и Украйна. Георги Господинов се опитва да настани България там, където ѝ е мястото: в Европа на 21 век. Обаче хетерогенните обитатели на "мрачната ниша" не искат България в Европа, не искат България в 21 век - и тъкмо поради това се възбуждат срещу Георги Господинов. Някои дори искрено го мразят - достатъчно е да се разходим из социалните мрежи, за да го установим.
А неговата литература предполага всичко друго, но не и омраза. Георги Господинов е умозрителен и мъдър, той е меланхоличен и миролюбив, спокойно разказва своите истории и с деликатна мекота иска да прегърне читателя. При това не само "умните и красиви" читатели: за него всеки четящ човек (цитат) е умен и красив. Но метафората за "умните и красивите" (които обиденото просторечие нарича още "жълтопаветници") се оказа много подходящ инструмент за насъскване на злоба, за популизъм и избиване на национални и лични комплекси. Да не говорим за това, че в тясното пространство на българската литература, редом с десетината-петнайсет отлични съвременни писатели, просто няма толкова място, колкото са желаещите. Което пък ни връща към тъжното заключение на един друг голям български писател, Елин Пелин: "Ако в България се роди гений, това ще бъде геният на завистта".
И още. Георги Господинов пише най-вече за паметта. За личната и за историческата памет. За своята памет от годините на НРБ - тук можем да си припомним сборника "Аз живях социализма" (заедно с Яна Генова) и неговата чудесна "Инвентарна книга на социализма". А много негови опоненти откъм "мрачната ниша" не дават да се посяга на идеализирания образ на НРБ и така наречения "социализъм". Нещо повече: за тях това минало е някаква (колкото и да е нелепа) алтернатива на либералната демокрация, на Европа и на целия Запад. И те минават в настъпление, обсипвайки Господинов с блудкави, но отчетливо разбираеми и за нечетящата публика определения като "космополит" (приравнено от Сталин на "предател") , "соросоид", "грантаджия" и други подобни безвкусни обиди. Последният роман на Господинов "Времеубежище" виртуозно описва докъде водят ретротопиите, но това мъдро предупреждение, което междувременно се превърна в международен литературен успех, в България звучи не като сигнал за опасност, а като моментна снимка на обществото: "при Тошо не беше лошо".
За Георги Господинов вече се написани цели книги, така че тук няма нужда отново да се припомня за неговите (с извинение) идиосинкразии и емпатии, за любовта му към детайла, за мухите, за прашинките във въздуха и т.н. Да, той си има и дефекти. Суетен е, например, (но кой ли не е?), обича успехите си (напълно заслужени), обаче въпреки това не се натрапва.
Не искай
и няма да ти се откаже.
Ако не почукаш на вратата,
Няма да чуеш Не отвътре.
Не искам нищо и затова
нищо не ми е дадено,
нищо не ми е отказано.
(Георги Господинов, "Апология на отказа")
Не му е дадено, не му е отказано, просто си има голям талант човекът. Талант, който го превърна в "умното и красиво лице" на българската литература зад граница. Нека да му го признаем. Отвъд политиката.