Хомосексуалността не е заразна. Нито е болест.

Днес е Международният ден срещу хомофобията, бифобията и трансфобията. На 17 май 1990 година хомосексуалността е извадена от класификатора на болести при Международната здравна организация; след време това ще стане и с проблемите на трансджендър идентичностите. Да си различен вече няма да означава, че си болен и съответно, че попадаш под властта на медицинската институция, която прилага принудителни лечения.

Демократичният свят затваря една страница от своята история, свързана с претенцията на инструменталния разум да подрежда света и да го класифицира според разбиранията си. Включително - с помощта на хирургическия скалпел. На тази модерна надменност дължим и много други проблеми днес - изчерпването на ресурсите, чудовищните мегаполиси, разрушаването на климатичното равновесие. Тя наследява една друга надменност - тази на християнството, което вярва, че знае какво е имало предвид божеството като първо е създало различните хора, после ги е осъдило на вечни мъки.

Християнството и сексът

Впрочем гоненията на хомосексуалните не са единствената приумица на тези две надменни епохи. Сексуалността изобщо е чудновата обсесия на тази култура. Институциите на католическата религия започват системно да забраняват всевъзможни видове брак, като в един момент стигат до шести братовчеди. През около половината дни в годината сексът между брачните партньори е забранен поради различни постове, а що се отнася до самия начин на практикуването му, разрешена е единствено така наречената мисионерска поза, което значи лице в лице и мъжът отгоре. Кой знае защо традиционалистите днес не си спомнят например за църковната забрана за орална любов или за осъждането на "греха на Онан", който излял семето си на земята, за да не забремени жената на покойния си брат. Според тази доктрина всичко, свързано с телесното удоволствие, е осъдително.

Сциентисткият 19-ти век не е много различен. Странни от днешна гледна точка учени третират мастурбирането като болест, която застрашава умственото състояние на човека - музеите пазят чудновати устройства с шипове, в които полагали половия орган на застрашения младеж. Измислят болестта хистерия (от хистера, утроба), свързана с неконтролирани емоционални състояния, зад които същност се крие естественото желание на жената за сексуално удовлетворение, което епохата ѝ отрича. Измислят вибратори, за да я масажират, сякаш става дума за заболяване, а не за потребност от любов. Да споменем и разнообразните техники на "конверсия", практикувани чак до 1970-те години, целящи да обърнат хомосексуалния (най-вече мъж) в хетеросексуален. Те почват от разни форми на травмиране посредством психическо въздействие и лекарства, за да стигнат до кастрация и дори лоботомия. Ако има нещо хубаво в тази лудост на разума, то е, че ще доведе до 17 май и отказа на медицината да съди природата.

Надяваме се, че днес са останали завинаги зад нас химическата кастрация, на която е осъден великият Алън Тюринг, разбил нацисткия код Енигма, или процесите в България от 1960-те срещу хомосексуалните. Само насмешка предизвиква опитът на уж лявата БСП да мобилизира електората си с борба, вече не срещу империализма, а срещу "джендъра", каквото и да значи това.

България: ЛГБТИ и политиката

Зад големите теми на ЛГБТИ общността в България всъщност не стои нито една парламентарна партия: нито една от тях не се застъпва открито за еднополовите съжителства и бракове, за осиновяването на деца или административната възможност за промяна на пола. Някои са по-склонни да се подадат на европейския "натиск", други героически се канят да отстояват сексуалния суверенитет на нацията, но каузата като че ли си остава в ръцете на малобройни неправителствени организации. Малко са публичните фигури, които лично се ангажират в подобни битки както се е случило в демократичния свят след войната. Основни публични говорители се оказват лекари, които изказват мисли за гените или пък конституционни съдии, с които по определение не може да се спори. Така правата на различните хора се оказва не български проблем, а битка за или против Европа, което само ни отклонява от това да намерим точното решение.

Има и една по-невидима тема, особено характерна за страни с къса демократична традиция като България - да я наречем правото на видимост. "Не ме интересува какво правят в леглото, само да не парадират на публични места", ще ви каже средният аполитичен българин. Какво се крие зад тази разпространена нагласа? Дали е безразличие, отказ да живееш в същия свят с тези хора или пък погнуса?

Хомосексуалността не е заразна

Едни правят твърдения, които не почиват на никакви факти, че различната сексуална ориентация е заразителна, може да обърне, ако не тях, то децата им. Други смятат, че малцинствата по принцип имат твърде много права и трябва да си знаят мястото - независимо дали става дума за ЛГБТИ хора, роми или мигранти. Трети използват темата като допълнително гориво в битката за подкрепа на руския фашизъм, отхвърлянето на зелените политики или плашенето с еврото.

Приемането на различните хора като нормална част от нацията е важна културна задача, която няма как да се реши само със законодателни мерки. Шествията тип гей парад имат важната роля да направят ЛГБТИ общностите видими, да ни припомнят, че тези хора са наши съграждани, приятели, колеги. Такава роля могат да имат различни културни събития, каквито са акциите на фондация "Сингъл степ" или на интернационално ниво - "Евровизия". Стъпка в тази посока би било и просто по-активното участие в публичния дебат на хора с такава идентичност. Някак трябва да се отървем от митологичния ужас от Содом и Гомор. Все пак живеем в 21 век.

Защото знаем, че либералната демокрация, в която се опитваме да живеем, не е просто власт на мнозинството, което агресивно налага своите виждания - тя е и опазване на правата на малцинствата от всякакъв вид, включително и на онова, което Оруел нарече "малцинство от един човек".

***

Този текст е част от реч на нашия автор Ивайло Дичев в британското посолство в София по повод Международния ден срещу хомофобията.

***
Вижте и това видео от нашия архив: