България: интелектуалци за политическа употреба

Асен Генов остроумно забеляза в „Панорама“, че, както е тръгнало, следващият кандидат за министър-председател ще трябва да е нобелов лауреат. След член-кореспондента на БАН и професор с международно признание в неврохирургията Николай Габровски, издигнат от ГЕРБ, дойде ред на академик Николай Денков, учен със световна слава във физикохимията, издигнат от "Продължаваме промяната" (ПП). А и за президентските избори ГЕРБ се спря на професор, високо оценен от академичната общност – ректора на Софийския университет Анастас Герджиков. Става сякаш традиция да се използват в партийната надпревара фигури, които се включват в политическия дебат, след като вече са създали своя публичен авторитет далеч от политиката – в науката или изкуството. На мода пак са интелектуалците.

Джокер и бушон в политиката

Дори лидерите на ПП с прозвището „харвардци“ се заявиха като хора, които идват не от политическата, а от научната сфера. Лидерът на ИТН пък може да се каже, че бе натрупал популярността си с изкуство – с песни и скечове (друг въпрос е кой как оценява художествената им стойност).

Впрочем, ГЕРБ още при задаващата се пандемия усети ползата от отклоняването на очакванията към политическа власт по посока на специалисти без власт и ги остави те да говорят от името на политиците. Като така хем им приписваха успехите си, хем ги оневиняваха за грешките им.

Интелектуалците се вкарват в политиката обикновено като джокер и бушон. Като джокер, за да ѝ набавят легитимност отвън, когато тя е в криза и не успява сама да я постигне. И като бушон, за да може евентуалните загуби да не падат пряко върху партийните лидери.

Най-голямата „бригада“ на интелектуалци в политиката беше в самото начало на прехода, когато - след четири десетилетия еднопартиен режим - легитимност на демократи можеха да имат само интелектуалци, извършили някакви дисидентски жестове, та макар и не от мащаба на Хавел или Михник. А и малко преди Десети ноември журналистката от „Свободна Европа“ Румяна Узунова им даде шанс в поредица от интервюта да проявят смелост и да заявят открито съпротивата си срещу режима. И те формираха новия политически елит вдясно. Срещу тях вляво също застанаха не политици, а творци, които са се реализирали при предишната власт, но не са я приемали безкритично. Надеждата тогава беше, че заедно ще осъществят демократизацията на страната. Но не се случи точно така. България в демократичното си развитие и до днес е на опашката на бившите съветски сателити, а малцина от онези интелектуалци останаха в политиката, повечето се оттеглиха разочаровани. Проф. Богдан Богданов, самият той интелектуалец от висока класа, през 2001 година критикува остро техния политически гастрол: „Те дадоха тон на есеистично-идеологическата реторика – и отляво, и отдясно, напълниха общественото пространство с празнословия, в същото време зад техния гръб, докато не приемаха подходящи закони и не регламентираха прехода, 'юнаците' ограбиха страната, бандитите се развихриха…".

Две несъвместими функции

Но дори да приемем, че интелектуалците-политици носят някаква вина, тя е по-скоро трагическа – просто двете роли, които историята им възложи, бяха несъвместими по условие. Или си едното, или си другото, а може да престанеш да бъдеш и двете в опита си да ги съчетаеш. Първо, защото определящо за интелектуалеца е да е независим, а работата на политика е да е зависим от интересите на електоралната група, която представлява. Когато се твърди, че някой интелектуалец, приел да влезе в политическа роля, ще бъде независим от партията, която го е издигнала, си е празнословие по думите на проф. Богданов. И второ, защото обществото иска да чуе мнението на интелектуалеца по политически въпроси - заради постиженията му в определена културна сфера, но компетентността му си остава в нея. Политиката има собствена сфера на компетентност и тя се създава със специализирано познание и „теренен“ опит. В това отношение акад. Николай Денков е в привилегирована позиция, защото вече има своя политическа биография, особено в качеството му на министър на образованието.

Спасителен пояс за политици в криза на легитимност

Но тъй или иначе, политиците, когато изпаднат в криза на легитимност, гледат спешно да си я набавят с персонални трансфери от други публични области. Продължават да виждат в интелектуалците (тук трябва да се прибавят и звездите в киното, спорта и пр.) спасителен пояс.

Последната тежка криза започна от протестите през 2020 година срещу ГЕРБ и модела му на управление с подозрението, че в него невидимо участва ДПС и главният прокурор. Политическите субекти, родени от протестите (ИТН и ПП), обаче не можаха да преодолеят кризата, защото - заради двойна или заради неумела игра - не успяха да наложат алтернативен модел. И ИТН бързо отиде в политическото небитие, ПП се закрепи в челната парламентарна двойка, но публичният ѝ имидж вече се нуждае от ремонт. И за целта явно и те, макар и по-плахо, пробват с интелектуалец.

Междупартийни игри

Кандидатурите на интелектуалци в случая даже не са послание към избирателите, което да разшири подкрепата им, а към партиите в опитите им да се надхитрят взаимно.

Кризата няма да се реши с разправиите на политиците помежду им, а едва когато имат доблестта да застанат очи в очи с избирателите си и да им кажат ясно какво мислят да правят по двата големи проблема на днешното ни общество – разклатената му прозападна ориентация и буксуващата борба с корупцията. Докато ги убедят да гласуват достатъчно масово, за да се състави правителство без безпринципни компромиси и смокинови листа пред тях, пък били те и откъснати от дървото на познанието. А доколко ще ги убедят, зависи от това дали, докато те казват едно, биографията и репутацията им не казва обратното.