Една от многобройните теории за какво ли не на "бащата на днешна Европа" Имануел Кант засяга възможността за вечния мир, изразена в едноименното есе от 1795. Там отшелникът от Кьонигсберг най-общо ни подсказва, че поне на теория международните отношения могат до доведат ако не до вечен, то поне до дълготраен мир. Той се обляга отново на централното във всичките му размисли - рациото, или разума - и как той да бъде инструментализиран в полза на общото благо и съвместното мирно живеене. Според Кант (все пак в самия край на 18 век, с последиците от Великата френска револция, но малко преди Наполеон) самият общочовешки разум в един момент трябва да сложи край на войните, за да се отличи от животинския нагон към властово (че и икономическо) надделяване чрез насилие.
Краят на илюзиите
Е, ясно - днес е лесно с ретроактивен поглед да кажем, че Кант зрелищно не е заложил на печелившия кон, защото най-големите ужасии в западната (и не само) история и цивилизация тепърва предстоят. Но поне трябва символично да му се изплати мъничка печалба като за тройка от тотото, защото Европа след Втората световна война в продължение на близо 80 години (изключвайки югославските войни) като че отчасти постигна тази кантианска, нереалистична мечта. Забележете - 80 години не само не са малко, но и поне в западната цивилизация буквално няма друг подобен период. Между другото, гигантският историк Жак льо Гоф, "гуруто" на специалистите по средновековна история и мой преподавател, ни предупреди малко преди смъртта си през 2014 в интервю за "Льо Монд", че този вид сякаш сведено от Бога европейско блаженство няма да трае вечно, дори напротив - че Европа (т.е. Европейският съюз) изглежда полузадрямала спрямо "надигащите се отвред облаци". И това е само преди 11 години, когато - въпреки че самата история беше опровергала бълнуванията на Фукуяма за "края" - почти всички "евро-менталисти" бяхме сякаш като младеж, който си вика: "Е, аре бе, ваканцията продължава, барман, дай още по едно".
Обаче партито приключи рязко, досущ като в скъпите лондонски дискотеки към 4:00 сутринта - спират музиката по средата на някое парче, палят лампите и кой докъде и откъде е. През февруари 2022 вероломното (както впрочем в Русия наричат 22 юни 1941) нападение на Русия срещу Украйна сложи край на този блаженствен период в Европа, а самата Европа се озова в положението на горния младеж, който се събужда на другата сутрин дехидратиран и с тежко главоболие.
Войната в Украйна сложи край не само на илюзиите, че все още живеем в най-доброто възможно време в европейската история (и сме го смятали за едва ли не кантианска даденост по повод "вечния мир"), но и на измамното усещане, че възходът - икономически, либерален и всякак, се е превърнал в норма.
Отведнъж Европа трябваше да разтърка очи, да пусне кафе-машината, да потърси опипом портокаловия сок в хладилника и да си даде сметка, че това ново утро не просто не е добро. И че сме се озовали в чисто нова ситуация, в която Европа (ако още сме федералисти и я мислим като една "държава") няма обща армия и де факто няма инструмент срещу агресора, от чийто газ отчасти зависи (санкциите даже няма да ги коментирам, защото те произведоха предимно спекула). И че е изправена пред първото си истинско и отрезвяващо предизвикателство след робершумановия, чърчилов, аденауеров и още не знам си какъв проект. Изведнъж трябваше да се осъзнае, че на 500 км от великата европейска идея умират хора в една мръсна война, предизвикана от обезумял агресор.
И тук трябва да поздравим конструкта ЕС с бурни ръкопляскания и отделни викове "браво". Защото ЕС внезапно се консолидира, загърби дребноватите френско-германски разправии и, разбира се, се облегна на най-якото и преждевременно развито момче в цялото училище, а именно - НАТО, каквито и фундаментални спорове да имаше вътре в евроатлантизма десетилетия наред. Разбира се, в самия ЕС и до ден-днешен се намират политически девианти като Орбан и дори нашият президент, които нямат amour propre и им е трудно да заемат позиция, но се случва. (Нашият президент, ако позволите да ви позабавлявам, сякаш прилича на човек, който смята за напълно нормално някой да ти разбие вратата посред нощ, да те извади от леглото и да почне да те бие, но ти, вместо да се опиташ да му отвъртиш поне един, трябва да викаш "добре, извинявай, вземи всичко, ето, и жена ми е там, само мир да има".)
Но истината е, че за тези две години Европа сякаш преодоля измамните мечтания за вечен мир и е в режим "para bellum", т.е. според предписанията на Вегеций Ренат от късния 4 век сл. Хр. - че ако искаш мир, готви се за война (стара идея на Платон, впрочем, в "Закони").
Не говоря дори за ключовата военна помощ за Украйна - като антрополог ме интересува единствено разбуждането и осъзнаването на новата опасна ситуация, в която сме попаднали. И разбирането, че ние, като гранична държава между двата свята на новата Желязна завеса, този път, слава на Бога, поне формално сме от страната на залеза.
Но ако подълбаем: наистина ли мислим така като нация, отвъд държавно заявената посока? У нас още се вихрят масово контрарационални идеи. Като например онази, че руснаците винаги са ни братя - няма да я коментирам, защото не ми се слиза до детинското. Далеч по-опасна обаче е идеята, че за кой ли път държавата трябва да се погрижи за теб, а не ти за себе си и оттам - за държавата. Постоянно никнат някакви шампанско-хайверени социалисти, които настояват за властта от висотата на банковите си сметки, под предлог, че ще се погрижат за отхвърлените, че ще изкоренят бедността и т.н. За нещастие обаче "сглобката" препотвърди едно: че "хайверените" всъщност управляват поне от 2005 насам, под различни форми и партийни имена.
Които, prima facie, правят едно и също - формално слугуват на масата чрез съвсем леки леви мерки, т.е. обещават държавата да се погрижи за всички там според който протестира, а всъщност правят така, че дори Румъния да ни изпревари с двеста по европейската магистрала. Не само по отношение на съдебната система, а и в чисто икономически смисъл (не че двете не са свързани).
Стегнете се, след слънцето идва буря
И въпросът пак е леко кантиански: задоволяваме ли се с факта, че никога у нас не се е живяло по-добре, но - голямото "но" - къде сме спрямо другите източноевропейски държави, които вече се съизмерват със Запада? Казано другояче: харесваме ли факта, че Румъния и Словакия, да не говорим за Полша и Чехия, образно казано, ни бият с по 5:0 икономически, а ние едва кретаме с измислена дузпа за 1:0 в общото европейско семейство? И докога така, има ли край това вечно изоставане, ще има ли някога начин?
Не съм оптимист, но да кажем, че това съм само аз. В по-големия план българите могат доста повече, стига да има политико-национален план и най-вече цел. Особено ако си даваме сметка, че наистина бяхме благословени - и все още сме - да живеем без война. Освен нашата вечна и братоубийствена, която, слава Богу, за разлика от 20-те години, вече се води предимно у Фейса.
А що се отнася до края на щастливата Европа: тя вече показа, че не е направена само от хоросан, има и арматура. Да, дойде краят на относително безоблачния и разюздан потребителски живот, но той беше закономерен.
Стегнете се, след слънцето идва буря.
*****
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
Вижте и това видео: