Край Босфора шум се вдига, деца пеят и се учат на български
17 септември 2023Бакърено менче с вода – да им върви по вода познанието, малка камбана до постамента с Екзарх Йосиф, меден звънец възвестяват началото на поредната учебна година в Истанбул. Преди това са неизменните тържествени слова от генералния консул на страната ни Васил Вълчев и пристигналата за случая министърка на туризма Зарица Динкова, директорката на училището Павлина Копано. Звънки гласчета рецитират стихотворения на български език, писват гайди и момичета запяват български песни. Тук са не само учениците от 6 до 15-годишна възраст, но и бъдещите такива, някои още в бебешка количка, други подскачащи наоколо и, разбира се, гъмжило от усмихнати родители.
Тук е и цялото екзархийско настоятелство, съставено от потомствените българи в Истанбул, вече четвърто или пето поколение. Тракийското дружество в Хасково, кметовете на общините Стамболово и Минерални бани са проводили дарове за децата – всяко от над шейсетте деца получи раница, преди да влезе в класната стая.
"Учителката ми по български ме вдъхнови"
Паола Китанова е дете на Павлина Лозанова, работеща на висока позиция като представител на България в Истанбул, но от дискретност не желае да разкрие поста ѝ. Тя поведе първолаците и останалата шумна върволица към класните стаи. Деветокласничка е и в училището при руското генерално консулство, и в Българското училище, за да поддържа родния език, а и не са ѝ достатъчни само разговорите вкъщи. Пък и да не се претопи в руската реч, която я обгражда в школото, откъдето са и приятелите ѝ. Била е почти 7-годишна, когато с майка си пристигнала от София в Истанбул, сега е на 15. И гради планове за бъдещето си в Европа, вероятно университет във Франция, но преди това в някое английско училище в мегаполиса. А в Истанбул ходи на езикови курсове по френски.
Паола е участвала и в конкурсите, организирани от Агенцията за българите в чужбина. С есето си на тема "Против войната, за мира" спечелила първата награда. "Вдъхнови ме моята учителка по български и литература тук Ферихан Атасой, изселничка от България. На официалното награждаване в София получих две грамоти – за мен и за моето българско училище в Истанбул", разказва тя.
"Земята на родината ухае по-топло и специално"
Д-р Екрем Сезгин е бил на 32 години, когато всички български турци от Шумен потеглили с влаковете и колите за Турция. Запазил е блестящ български език, хирург, на когото турските власти изненадващо бързо признали българската му диплома по медицина. Пътуването от родния град към наложената му дестинация продължило 45 дни – принудени били дълго да чакат в Шумен, докато се отвори границата. Родителите и част от фамилията заминали с претъпкан от разплакани хора влак. Останалите – с два автомобила, той с прабаба си и сестра си. Д-р Сезгин няма деца в училището, дошъл е само заради празника.
Преди онези смутни времена е завеждал хирургическия кабинет в село Белослав, изцяло българско село. "Всички много ни обичаха, топли хора, наши си. Насилствената смяна на имената ни обаче беше тежка драма и за тях", разказва д-р Сезгин. Майка му била от най-твърдите комунисти по времето на режима на Тодор Живков, два мандата председател на селищната система. Но след смяната на рождените имена тя най-силно настоявала да се махнат от България. "Тогава прогледна, на 86 години е сега. Пристигнахме в Турция с туристически паспорти, нали беше "Голяма екскурзия", но не се завърнахме. Веднага ми признаха специализацията по хирургия, тук продължих да специализирам и работя в голяма болница", уточнява докторът.
Преди да се установи в Истанбул е работил 3 години в Анадола, в град Чорум, бил е единственият хирург там. Преместил се в Текирдаг, а от 13 години е в Истанбул. Роден е през 1958 година, но смята да работи, "докато падна, друго освен медицината аз не мога да правя, това е животът ми", признава през смях той. Някога в България селото му било изцяло турско и първо научил майчиния си език, но училището му е дало всичко, което има. Сега си спомня как в началото в Турция му е било много трудно да пренастрои мисленето си от български на турски. Но когато сега му се налага да разговаря на български, вече мислено си превежда от турски. "Ето това ще даде на тези деца училището в Истанбул – те ще могат да разсъждават и говорят и на двата езика, а това е богатство. Най-хубавите ми години минаха в България, търся ги и затова често се връщам, родина е, земята ухае по-специално", споделя д-р Сезгин и усмивката не слиза от лицето му.
"Не мисля да изживея последните си дни тук"
Павлина Копано, новият директор на Българското училище от стартиралата вече учебна година, е от Димитровград, художничка с редица изложби. Тя работи тук от създаването му преди 9 години, преподава изобразително изкуство на децата.
"Класните стаи са малки и тесни като монашески килии, налага се да събираме по два класа в тях. Не можем да увеличим броя на учениците – предоставеното ни от Екзархията място е твърде малко, а има още много желаещи, повече от 60-65 не можем да поемем", казва г-жа Копано.
Българското министерство на образованието финансира и изпраща необходимите учебници и помагала, а в училището се стремят да ги запазват поне за няколко години за следващите обучаващи се. Училището е безплатно за учениците и това е благодарение на Екзархията, която предоставя помещенията и поддръжката, министерството поема разходите. Децата и учителите им идват от всички възможни райони на мегаполиса, в който няма близко разстояние.
"Много ми липсва приятелският кръг на творците в България, тук също създадох контакти, но си е друго у нас. Да те приемат тук никак не е лесно", признава Павлина. Разкъсва се между платната с боите и работата в училището, но за нея те са емоционално равностойни – въпреки че характерът на двете е доста различен. "Малко приличаме на някогашните будители от килийните училища, това не е място за 1000-2000 деца, а умален вид на българско образователно заведение. Но екипът ни е много сърцат, учениците ентусиазирани, знаят защо са тук", споделя тя.
Съпругата на заместник-председателя на фондацията на потомствените българи в Истанбул Христо Копано признава, че тайно се надява да не изживее последните си дни далеч от България. Турският език е изпитание за нея, но вече се опитва да го говори. У дома си общуват на български, гледат българска телевизия и мислите ѝ са все в родния Димитровград. "Някой ден ще се върнем, връзката с България не може да се скъса. И това е така за всички – и за изселниците, и за нас българите, работещи тук, усетила съм го с душата си", казва тя и хуква към вечните въпроси и вълнения на родителите.
"Прекрасна страна и богат език, затова синът ми учи български"
Сред чакащите татковци е и редакторът във вестник "Миллиет" Исмаил Шахин. Той е местен жител кореняк, завършил е висшето си образование във Варна и е буквално влюбен в България. "Имате невероятно красива страна, езикът ви е разкошно богат. Много обичам България, наистина много и затова подтикнах сина си да учи в това училище, той е вече в трети клас благодарение на прекрасните преподаватели", казва с усмивка Исмаил. Журналистът е автор на множество разследващи материали, един от които е посветен на контрабандата на тютюневи изделия, режисирана от българския депутат Делян Пеевски преди няколко години.
Учебните часове са приключили в ранния следобед, в двора отново е шумно и пъстро, на децата не им се тръгва, а родителите седят по пейките и ги чакат да се наиграят. И така до следващата събота, до следващата година. "Трябва да знаят българския, те имат и български документи, двойни граждани са – и на Турция, и на България. А нашата родина ги прави европейски граждани, трябва да я обичат като своя и в това ги възпитаваме", казват родители.