Някои от анализаторите, които сноват по радиа и телевизии, често разменят местата на причината и следствието. При което разборите им пак са точни (иначе нямаше да ги канят, нали), само че наобратно. Наобратно точни.
"Партийните водачи настройват хората едни срещу други и разделят обществото ни" - е често срещано тяхно твърдение. И то е точно и вярно. Само че наобратно.
Едно много разделено общество
Обществото ни поначало си е разделено, а водачите (това между другото е част от задълженията им) просто представят и изразяват това разделение. Те могат да се опитат също да повлияят върху вече създадено обществено мнение, само че това е много по-трудно, ако не и невъзможно. Още повече когато се отнася не толкова до мнение, а до действително случили се събития.
Това, че след преврата на 9 септември в България са избити без съд и присъда между 20 000 и 30 000 души, не е мнение, нито е гледна точка, а проверена истина, която няма как да не разделя обществото ни. След тези убийства следва произволът на така наречения "Народен съд" и като се знае, че всички избити и несправедливо осъдени имат семейства, приятели и близки, то пострадалите от комунистическия режим са вече стотици хиляди. И това са само непосредствено пострадалите. Иначе отвратените и изтормозените от комунизма вече са милиони. И те няма как да забравят мракобесната му същност. И няма как да простят на потисниците, просто защото никой не им дава тази възможност. Никой не е поискал прошка.
Обратното, все още се помни подигравката на един изтъкнат социалист (бивш комунист), който обяви, че "поема вината, но само с мезето". И въпреки това журналисти, политици и анализатори, наглед добронамерено, призовават всичко това да бъде забравено, за да решаваме днешните си задачи - инфлацията, влизането в Шенген, еврозоната и борбата с корупцията. И тук вече се появява двойно и тройно, макар и незабелязано на пръв поглед, противоречие. Първо - никак не е ясно как забравата ще помогне за решаването на тези задачи. Второ - как така, след като искат да забравим миналото, в същото време държат да бъдат запазени паметниците на това минало. Става дума за паметника на окупиралата държавата ни Съветска армия, разбира се. И не само за него. Когато стотици хиляди българи с чувство на срам и омерзение минават покрай този позорен паметник, но не изразяват негодуванието си, това не значи, че са се примирили с него. Това не значи, че са забравили. И докато той съществува, обществото ни ще бъде разделено. А също и докато България празнува Трети март. Най-малкото защото поне една трета от българите осъзнават, че благодарността към чужда държава не може да бъде причина за национална гордост. Трети март би могъл да бъде обявен за ден на благодарност към руския цар Александър Втори, например. Или ден на благодарност към загиналите войници. Между другото, поне половината от тях са били украинци, а не руснаци.
Празник на националното разединение
По тези въпроси в общественото пространство мощно нахлу Слави Трифонов и обкръжението му, представено най-вече от Тошко Йорданов, с хрумката да се проведе референдум за Трети март - на пръв поглед много народностно и демократично. Последва го президентът Радев с намерението си да оглави движение в защита на Трети Март като национален празник.
Но дали всички тези възторжени пилононосци и байраковейци биха могли да съобразят, че ако 51% от българите гласуват Трети март да си остане национален празник, той няма да бъде национален, защото останалите 49% ще са гласували против. Така ще бъде и ако само 25% гласуват против. Така Трети март няма да бъде национален празник, а празник на националното разединение. Какъвто, между другото е и досега. Съвсем различно стоят нещата с 24 май. Дали биха се намерили доводи против тази дата като национален празник ?
Узаконяване на временни настроения
Поначало в референдумите има много повече недомислие, отколкото демокрация, те много повече разделят, отколкото обединяват, просто защото едни обикновени парламентарни избори следват и отразяват променливите обществени настроения, докато референдумите узаконяват временните настроения, с възможността това да нанесе на държавата почти непоправими, или трудно поправими вреди. Брекзит е такъв пример.
И какво ще стане, например, ако при референдум едно замаяно от користна пропаганда мнозинство гласува против еврото? Включително с гласовете на завършилите четвърти клас жители на село Бабинци, Тетевенско, например. Или гласува за излизане от Евросъюза. Само след година същото мнозинство с тези същите жители на Бабинци вече би гласувало по съвсем друг начин. Но няма да има това право, защото референдуми не се правят всеки ден. И в края на краищата се получава нещо, което не е нито народностно, нито демократично.
* Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.