След година се навършва десетилетие, откакто напуснах България. Станах пълнолетна през 2013 – официалното начало на демократичната общност в България, каквато я познаваме: протестите срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС или #ДАНСwith me. Замислих се как узря поколението ни и какво се е променило почти дванайсет години по-късно, когато името Пеевски съвсем спокойно се спряга в новинарско заглавие редом до спекулации за премиерски пост. И когато партията, управлявала България през по-голямата част от живота ми на избирател, отново се връща (и е върната) на власт.
Често общувам с млади хора в България. Те застават на прага на живота така, както заставахме и ние: с призиви от близките да "бягат" и "търсят късмета си" навън, в краен случай "поне да се изучат навън", защото в България "нищо няма да се промени" и "от тая държава нищо не става". Когато гостувам в училища и задам въпроса "кой иска да замине да учи в чужбина", повечето ученици вдигат ръка. И обратно, най-често ме питат дали човек трябва да замине, или да остане; как се живее навън; какво е да си далеч.
Учителите често ме предупреждават, с известно неудобство, че директорите не обичат да се говори за политика. Родителите – също. Явно обществената подредба, от която зависи животът ни, е забранена територия за младите хора – така, както беше забранена и за нас. Но също като нас и те успяват да получат информация за онова, което ги интересува – често от най-ненадеждните източници, често непроверена, често в услуга на една или друга идеология на времето. Неслучайно младите в България обитават огледална вселена от ценности, както показа скорошно проучване.
Всеки свят има своите проблеми
Същевременно Западът, където бяхме изпратени на гурбет за демокрация, свобода и, разбира се, пари, е съвсем различен от мястото, за което са мечтали родителите ни зад железните си завеси. Оказва се, че всеки свят има своите проблеми. И докато предшестващите ни поколения, или поне разумната част от тях, все още помнят раните на диктатурата и Студената война, свирепо бранят демокрацията като най-добра, макар и не съвършена форма на управление, много млади хора в Европа и САЩ живеят по-зле от родителите си, изправени са пред редица предизвикателства, безпрецедентни кризи, горяща планета и, по Господинов, дефицит на бъдеще. На изборите за Европейски парламент този месец крайнодясната "Алтернатива за Германия" се радва на най-голяма подкрепа сред най-младите. Статистиката ни казва, че гласоподавателят, който би подкрепил крайнодясна формация в Европа, най-вероятно е млад мъж между 18 и 24 години.
Транзакционното мислене за демокрацията, което наследихме от родителите си – от тях парите, от нас – присъствието, разочарова цяло едно поколение, което премести живота си извън пределите на родината, само и само за да се сблъска със същите трудности вместо с обещаната утопия. Тъй като тоталитаризмът умишлено държи героите и идеалите в песнопойките, без да позволява появата им в реалността, формулировки като "върховенство на закона", "свобода", "отговорност" и "гражданска активност" не успяха автоматично да се превърнат във възпитание и си останаха "либерастки" ценности, които не се ядат. За това спомогна и растящата през последното десетилетие руска антилиберална пропаганда. Разочарованието, че свободата не идва даром, съвместно с липсата на здрави демократични традиции и технологичната революция, роди партии като "Право и справедливост" и олигархии като тази на Виктор Орбан, които комбинират постсоц деспотизъм с модерен популизъм, всичко в евро, разбира се, въпреки "лошата" Европа.
Борисов би бил по-малко възможен без Меркел
Но това не се случва само в България или само в Източна Европа. И не само младите забравят, че демокрацията не е гарантирана, а се гради достойно, ден след ден. Борисов би бил по-малко възможен без Меркел, Фон дер Лайен и Манфред Вебер, партии като ГЕРБ – без политическите машинации на ЕНП, която експерти наричат "партия на бароните" в Брюксел. Транзакцията също не е едностранна: етикетирането на Източна Европа като периферия, зона на вечно възможен конфликт или буфер между "истинската" Европа и Русия, е мислене на цяло поколение западни политици. Тя води до политика на стабилност на всяка цена – дори цената да е усвояването на милиарди евро от мафиотски структури. В допълнение ЕС е на първо място икономически проект, но икономиката на XXI век има все по-грозно лице. Възходът на Германия в последните 20 години би бил невъзможен без достъп до евтина работна ръка от Източна Европа например, както пише Тимъти Гартън Аш в едно от последните си есета.
Световната икономика изгражда нови граници
Узряхме в свят на размиващи се граници и благодарение на това, че през последните две десетилетия се промени начинът на общуване и информиране (родена съм през 1995, приета за годината на раждането на световния интернет). Европа променя географските граници, но световната икономика, от която е част, изгражда нови, социални такива: има ли значение за един европеец от която и да е провинция, че може да пътува из цяла Европа, ако не може да си позволи жилище или транспорт? Има ли значение прогресивното европейско законодателство за един работник, ако неговият работодател изнесе производството извън националните граници, където е по-евтино, или ако наеме мигранти нелегално, защото не се налага да плаща осигуровки или високи заплати? Има ли място в Европа за всички? На кого е длъжна Европа за просперитета, в който все още живее населението ѝ в сравнение с други части на света – и кой къде в "третия свят" плаща цената за този просперитет?
Две течения, които се зародиха като опит за отговор на тези въпроси през последното десетилетие – "алт" консерватизмът и "неомарксизмът", са доказателство, че всичко се случва веднъж като история и втори път като пародия. Вместо назоваване на проблемите и решенията сме оплетени в безкрайни "културни войни", които превръщат демократичните процеси в упражнение по псевдоетика и псевдоморал, без да дълбаят в конкретното. България е отражение на всичко това: Борисов ни пази от комунистите, Корнелия ни пази от "джендърите", "Възраждане" и "Величие" пазят традиционните ценности, а ПП-ДБ не са като другите и обещават, че 1980-те от САЩ и Великобритания най-накрая ще се случат в България, докато целият развит свят се чуди как да се пребори с последствията от същите икономически и социални политики.
Овладените медии отнемат шанса за информиран избор
И в крайна сметка, как узряхме? Кое е това конкретно, което липсва отвъд етикетите и статусите във Фейсбук? Веднага идва наум така желаната образователна реформа. От основното образование нагоре младите хора се борят със същото безмислие, с което сме се борили и ние. И ако всички млади хора по света са неподготвени за бъдещето, то контрастът между тях и младите в България е очевиден – както при субективно наблюдение, така и при резултатите на поредно проучване по темата (и не, олимпиадите по физика не важат, освен ако не станем държава на физици). Овладените през последните десет години медии отнемат шанса за информиран избор, а липсата на качествено медийно съдържание води до кататонично затъпяване, реалити епизод след реалити епизод. Бедността, неравенствата и корупцията произвеждат и ще продължават да произвеждат всякакви радикализми. И това е само на повърхността.
Надеждата е политика с поглед към бъдещето. С реформи там, където е най-важно: образование, медии, здравеопазване. Политика с поглед отвъд градовете, където ползите от европейския ни път се усещат най-силно, с разбиране към провинцията, където тази история също може да бъде разказана. Политика без осъждане, презрение и допълнителна поляризация. Социална политика, насочена към младите и "изоставените". Политика не на слоганите и идеологиите, а на съществените промени. Политика, която изглежда все по-невъзможна, докато бавно се превръщаме в родителите си. С думите, станали национален навик: още един пропуснат шанс; още десет години минаха; не мога да повярвам, че е минало толкова време.
***
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.