"Сянката на Аллах": Когато в Турция бе отменен халифатът

Халифатът – като установена от Бога форма на мюсюлманско управление все още има голяма притегателна сила, макар халифи да няма вече от един век насам, пише „Нойе Цюрхер Цайтунг“. Швейцарското издание припомня, че на 4 март 1924-та година в Турция влиза в сила закон, който отменя водещата роля на халифата – така институцията, която в продължение на 13 века е имала водеща роля в мюсюлманския свят, отстъпва място на светската национална идентичност на новооснованата република.

Историкът Хю Кенеди обяснява пред сайта t-online, че в историята на халифатите не е имало единно изражение на тази мюсюлманска форма на управление: „Който търси агресивен халифат, в който мюсюлманското население да се намира под строг контрол, може да намери достатъчно примери в историческите документи. Но и този, който търси щедър и открит за идеите и нравите халифат, който същевременно запазва верността си към Бога, също ще открие съответните исторически свидетелства“.

Светски и духовен авторитет

Благодарение на титлата халиф османските султани са разполагали в продължение на векове не само със светската власт в своите империи, но и с духовен авторитет отвъд границите, отбелязва НЦЦ. След края на султаната през ноември 1922 година основателят на държавата Мустафа Кемал Ататюрк първоначално запазва халифата, отчитайки религиозните настроения в обществото и титлата е предадена на един братовчед на последния султан. На него обаче му липсва авторитет, а законът от 1924-а година вече слага окончателен край на османската епоха.

„За много мюсюлмани краят на халифата е травматично събитие“, казва пред НЦЦ ислямският теолог Карол Керстен от университета Льовен. „Съществуването на халифа като закрилник на правоверните е било за тях извор на утеха“, посочва той. Това, че на Запад понятието днес се свързва най-вече с ислямисткия терор заради т.нар. „Ислямска държава“, не е справедливо, пише швейцарското издание.

Панислямски амбиции

Султанът, който пръв въвежда титлата халиф, е Селим Първи, нарекъл себе си „Сянката на Аллах на Земята“. Това става в началото на 16 век, след като покорява Египет и Арабския полуостров. Тази титла обаче се превръща в политически инструмент едва през 19 век при управлението на Абдулхамид Втори – най-важния султан в късната фаза на империята. Той се  стреми да укрепи мюсюлманския свят като цяло и да защити Османската империя от нарастващото европейско влияние. Той получава поддръжка за панислямските си амбиции включително и от германския кайзер Вилхелм Втори – Берлин се стреми към добри отношения с Високата порта с надеждата, че в случай на война алианс с халифа би гарантирал на Германия поддръжката на мюсюлманите в британските и френските колониални области.

И действително след избухването на Първата световна война наследникът на Абдулхамид – Мехмед Пети – призовава мюсюлманите по цял свят към джихад. Във военен план това остава без последствия, но най-вече в британска Индия халифатът все пак се превръща в символ на мюсюлманската борба срещу колониализма, изтъква НЦЦ. Пред изданието теологът Керстен казва: „ Като символ на мюсюлманското единство халифатът винаги е имал известно значение, но по-скоро като абстрактна амбиция, отколкото като конкретно намерение“.

Кандидати за халиф има и след 1924-та година –  например крал Фуад от Египет, саудитският принц Абдулазиз или губернаторът на Мека, посочва швейцарското издание. Но никой от тях не се е ползвал с необходимата широка подкрепа. Както в турската република, така и в арабския свят в следващите десетилетия националната държава придобива по-голяма важност от панислямизма, а т.нар. „Ислямска държава“ навреди много силно на имиджа на халифата и на исляма като цяло.

Днешна Турция и Ердоган

В Турция президентът Ердоган от две десетилетия насам смекчава някои от железните принципи на Ататюрк. Дали може да се очаква Турция отново да се превърне в ислямска държава, пита НЦЦ. Изданието отбелязва, че макар религията пак да играе важна роля в обществения живот днес, връщането на шериата или на халифата изобщо не стоят на дневен ред. На Ердоган обаче му харесва да дърпа историческите струни на панислямизма, за да се представя като предводител на всички мюсюлмани – нещо, което той направи и през октомври 2023 година по време на голяма демонстрация в защита на палестинците.

НЦЦ изтъква, че Ердоган може само символично да се мери с османските си предшественици. Независимо от растящото ѝ геополитическо значение и военна сила, на днешна Турция ѝ липсва онази властовата база, която би ѝ позволила да стане неоспорим лидер на мюсюлманския свят. Саудитска Арабия или Иран не биха приели евентуална водеща роля на Турция. Реалистично ли е изобщо да се очаква някаква нова поява на халифата – е заключителният въпрос на НЦЦ към ислямския активист Мухамед Емин Йълдъръм от фундаменталисткото движение „Hizb ut-Tahrir“ („Партия на свободата“): „Институцията бе отменена преди цели сто години, а ние все още говорим за нея“, отговаря той и допълва – „А и става дума за Божията воля“.