Спортът прилича на живота, но го превъзхожда заради по-ясните правила. Като едно от последните обиталища на меритокрацията (другото би трябвало да е изкуството) спортът възнаграждава най-добрите и това е справедливо. Загубилите стискат ръцете на победителите, след което и първите, и вторите се връщат обратно към тренировките, за да се представят по-добре следващия път. И това е справедливо.
Понеже тази справедливост крещящо ни липсва в живота, ние се обръщаме с цялото си вълнение към атлетите и будуваме с техните битки. Да, зрелището ни впечатлява, но то е вторичен ефект. Далеч по-съществено е питането – кой е най-добрият? Кой е най-високият пример? Ние сме прави в упорството си да знаем. Затова Олимпийските игри са важни – и затова разни историци дори са изчислявали времето по тях.
Кои сме ние и какво видяхме в огледалото на Олимпийските игри
Спортът отразява човешката природа по-точно от повечето дейности, за които мога да се сетя. В него присъстват и творческото начало, и въображението, и инициативността, има я кооперативността (при отборните спортове), има го и безкомпромисният устрем на личността (в индивидуалните), там е онзи възхитителен порив към превъзмогване, самото настояване на живота винаги да намира начин… Според мен тия, които от хилядолетия разправят, че спортът е просто някаква олекотена версия на войната, че имитира бойните действия, но без залога, и това е всичко – тези мислители грешат. Сравнението им е твърде повърхностно и недостатъчно. Все пак то казва нещо важно, доколкото предпоставя спортните форуми като алтернатива на войната – нека меренето на сили между държавите да става на стадиона, вместо на бойното поле. Нека.
Спортът е и огледало – всеки, който някога е тренирал, може да потвърди, че и в залата, и особено на състезание, разбираш точно кой си в момента и къде са твоите граници.
Е, какво видяхме в огледалото на последните Олимпийски игри? Кои сме ние в момента?
Аз помня кои бяхме в моето детство. Вкъщи никога не се пропускаха Олимпийски игри и от световен спортен празник за нас пред малкото телевизорче те се превръщаха в семеен. Майка ми, бивша лекоатлетка и настояща учителка, предаде и на мен любовта си към спорта – неусетно, без да ме задължава. До ден-днешен си звъним и коментираме разпалено: "Гледа ли?", "От колко часа беше полуфиналът?", "Тука съдиите ощетиха"…
Помня как си звъняхме и по време на предишната Олимпиада в Токио. Въпреки тягостната атмосфера заради отлагането, пандемията и потискащата липса на публика, цяла България беше изпълнена с гордост от представянето на нашите спортистки. Сравнете тази емоция с днешната: в Токио се гордеехме с българските жени, а сега в Париж се изпокарахме кои са българи и кои са жени.
Игрите не са това, което бяха.
Тази година дори спечелихме един медал повече, а не се съгласихме за нито едно нещо. Захапахме се още на откриването. И е особено впечатляващо как целият свят обяви за прецеденти разни неща, които се случват отдавна и изобщо не са спирали да се случват. Откакто се помня, a всъщност и от много преди да се помня, се правят всякакви попкултурни препратки, намигвания и заигравки със сюжета на Тайната вечеря. Най-великата е на Монти Пайтън, битълсите на комедията. В техния скеч (написан от Джон Клийз през 1976-а) става ясно защо Микеланджело не е нарисувал "Тайната вечеря" – позволил си е някои артистични волности, добавяйки едно кенгуру, 28 апостоли и трима Месии в класическата композиция. В шегата няма следа от злонамереност и това само затвърждава и без друго непоклатимото ми убеждение, че човек може да се шегува с всичко, стига да не мисли зло. То, злото, по това се и познава – винаги се взима насериозно, не умее да се шегува.
В крехките си години на млад сценарист дори аз съм посягал към темата за Тайната вечеря – в една сцена от български сериал тогава с екипа бяхме изтипосали селския поп в средата на масата, с героите около него наредени като апостолите на Леонардо. Никой не се е подигравал с християнството, смешката идваше от противопоставянето между малкото и вечното, ниското и високото. Така де, никакъв шедьовър нямаше там, но и никакъв скандал – хората просто се смяха и всичко беше наред. Тогава още не се бе появила породата на внезапните християни – тези, които изведнъж стават ревностно вярващи, водени само от непреодолимото желание да се обидят едно хубаво. И обидата легитимира вярата им, защото няма какво друго.
Разбирам обаче обидата на истинските християни от откриването – тя се различава от превземката на новоизлюпените. Аз не се обидих, но я разбирам – защото на фона на цялата страхотна церемония онази сцена изглеждаше самоцелна и направена за shock value, а извинението след нея биеше на кухо. Да си призная, мен то ме подразни повече – не било Тайната вечеря, най ми било Пирът на боговете. Всеки, който някога е извършвал какъвто и да е опит за творчество, е наясно, че не можеш да аранжираш човешки фигури неволно по такъв начин, че да ти напомнят Тайната вечеря – това е търсен ефект, няма как да не е, дори фигурите да са застанали така само за части от секундата. И ако си тръгнал да го правиш, отстоявай го докрай. Ван Бийлерт също не е наредил персонажите си в "Пирът на боговете" случайно – и те напомнят същото. После, ако ще твърдиш, че препращаш към друг сюжет - този със сватбата на Пелей и Тетида (защото това е Пирът на боговете), поне не казвай, че си искал да внушиш мир, солидарност и обединение – това изобщо не е темата на този мит. И Дионис е последният бог, за когото някой би твърдял, че има нещо общо с мира. Той е символ на опиянението и ексцеса, а самият пир, като всеки балкански купон, завършва с бесен скандал. Ерида подхвърлила ябълката на раздора и досега тази ябълка си е в нашата градинка. Вижте си Фейсбук фийда, ако не ми вярвате. А докато сте там, обърнете внимание (но не много) и на плеядата пишман автори, които не спряха да натъртват, че творческият директор на церемонията Тома Жоли бил "гей и евреин" (или обратното - "евреин и гей", но винаги в съседство). Какво трябва да доказва това - някакво изобличение ли е? Какво намеквате, че следва от тази блиц-биография и защо никой не ви попита направо?
Ще се повторя, но ми е важно – продължавам най-вече да не разбирам защо всичко се третира като прецедент. И всички се държат сякаш баш сега адът се е отворил, та се надпреварват да виждат дявола в детайлите буквално, например в третия косъм отляво надясно в нечия брада. То не бяха сатанински прочити, не бяха всякакви нелепици… Впрочем, тези които неуморно търсят дявола, имат стопроцентова успеваемост в намирането му.
Но да продължим с прецедентите, които не са никакви прецеденти.
Двете боксьорки (ще ги наричам така до доказване на противното и тук ключовата дума е "доказване"), около които се завъртя скандалът, никога не са се "самоопределяли". Не знам дали някой въобще е разбрал посред шумотевицата, но не става въпрос за двама пичове, за две братлета, които са си казали оня ден: "Абе, нещо се чувстваме като мацки, давай да се пускаме при жените". Приблизително такъв разказ се тиражира и досега. А реалността е, че и алжирката, и тайванката са започнали да тренират бокс като деца, както обикновено се започва, и цял живот са се състезавали при момичетата, девойките, жените. Имане Хелиф дори дойде в България и спечели Странджата преди няколко години. И никакъв скандал не е имало, никой не е казал нищо.
Не е казал нищо и родният ѝ баща – а кой ще е тоя баща алжирец, на когото ще му се роди момче, забележете, и той ще викне: "Не, не, ще я отглеждам като момиче". Аз не мисля, че към настоящия момент има такъв алжирски баща. Калифорнийски има, но алжирски надали.
Можем ли да се съгласим поне, че обявяването на състезателка в женския спорт за мъж си е сериозно обвинение и ще ни трябва малко повече от мерене на око. Уви, "Нали виждам, че е мъж" тук не стига. Аз съм виждал български боксьорки мъжкарани, които са не по-малко заплашителни от Имане Хелиф. И не бих ги обвинил – първо от инстинкт за самосъхранение, после и от здрав разум.
"Мъже бият жени на ринга в Париж!" А доказателства?
Старомодно е, зная, но нека за последно пробваме да се доверим на здравия разум. Или поне на каквото е останало от него. Аз съм против участието на биологични мъже в женския спорт – ще го кажа сега, та ако ме канселират, да е отрано, докато още не съм забогатял и няма изгледи да го направя. Позволете ми плахото допускане, че въпреки цветущото многообразие на епохата, все пак в света съществуват момичета и момчета. Има мъже и жени. Половият диморфизъм е характерен за бозайниците, по-едрото тяло е характерно за мъжките бозайници и т.н. – банална и скандална (едновременно!) биология. Позволете ми и малко по-смелото допускане, че женският спорт съществува не поради прищявка на патриархата, а защото така е справедливо. Например, женската NBA съществува, защото иначе жените щяха да играят баскетбол с Леброн Джеймс – и нямаше да е справедливо. Женските WTA турнири съществуват, защото иначе жените щяха да се състезават с Джокович и Алкарас. И нямаше да е справедливо. Женският бокс като отделен спорт (с две, а не триминутни рундове) съществува, защото… ясно е и без да споменавам Усик или Фюри. Но тук "нямаше да е справедливо" не е достатъчно. Би било и много, много опасно. Човек може да играе футбол, хандбал, волейбол... Не може да играе бокс, защото това не е игра. На ринга боксьорът се опитва да пласира точни попадения в главата и трупа на съперника си. Тези попадения нанасят физическа вреда. Когато физическата вреда е такава, че потърпевшият боксьор не може да се изправи със съдийското отброяване до десет и да продължи мача, наричаме това нокаут. Нокаутът е малка смърт, както казва моят приятел и бивш треньор на националите - писателят Палми Ранчев. А понякога смъртта не е "малка" и не е временна - със смразяващите статистики не може да се спори.
Затова и ултра прогресивните трябва да внимават с инерцията, която са набрали в този дебат. Заради здравия разум.
А показно потресените трябва да настояват за недвусмислени, категорични доказателства, които да оправдават гръмките заглавия – пак заради здравия разум. "Мъже бият жени на ринга в Париж!" – ужасно, но първо го докажете. Както може да се докаже, че мъже бият жени в България. Но домашното насилие не е като откриването на Олимпиадата, за него няма официални позиции на Светия Синод…
Ние трябва спешно да намерим пет неща, за които сме съгласни. Добре, три, нека са три. Ама да сме напълно съгласни, единодушни – за да имаме поне някакво подобие на общество. Можем ли? Сега не успяхме дори и с радостта от медалите – и там търсим под вола теле, ама да е българско теле, ако може. Че много натурализирана гордост ни дойде, кой какъв е и защо такъв е, ама кой бил кубинец, та кой бил украинец… Аз пък тайничко се радвам, че България лека-полека става относително привлекателна дестинация за таланти откъде ли не.
Все пак има и нещо безспорно: за последния олимпийски цикъл светът чувствително се промени. И докато се разгръщаха всички тези глобални процеси, кой от кой по-разтърсващ и значим, докато приключваха пандемии и започваха войни, докато всичко това е ставало… Гълъбин Боевски се е опитвал да прекара един тон кокаин през Португалия. И той беше олимпийски шампион. Игрите не са това, което бяха.
*****
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
Вижте и това видео от архива ни: