Срещу забравата: погубените животи в лагера "Белене"

7000 знака. Толкова максимално е стандартната норма за един текст. Хората днес не искали да четат дълги текстове. Колкото по-кратко, толкова по-добре. Цак-цак.

Но как се побират на две страници 15 000 съдби на хора, преминали през лагера на остров Персин (Белене). Как се разказва, ей така набързо, за терора, страданията, униженията, насилието там от 1949 до 1987 година. Как толкова накратко за тези години, които така и не преосмислихме като общество, като държава, като народ. А че имахме време - имахме. Много даже. Пресметнете сами.

Тези дни германското обществено радио излъчи мой репортаж за историята на комунистическия лагер край град Белене. Отзиви много. Предимно от германци. За тях това е непознато - за първи път чуват за лагерите в България. Простено им е - имат много своя история да преосмислят и до голяма степен повечето си пишат домашното. За българите обаче "Белене" трябва да е според мен част от идентичността им. Или ако не това, то поне част от учебните програми. Докато учениците в Германия посещават Аушвиц, Хоеншьонхаузен и Бауцен, къде ходят децата в България? Споделете. Любопитно ми е.

Няма да разказвам историята на лагера в Белене, има откъде да се прочете. Вместо това искам да ви представя героите на моя репортаж, без които германците нямаше да научат за "Белене". А българите - за тяхната борба срещу забравата.

Оцелелите

С годините си отиват, без някой да ги е чул. Макар че част от тях искат да говорят, докато могат. Три седмици преди уговорената ни среща Цветана Джерманова почина - на 95 години. Закъснях. А имаше толкова за разказване. Вратата ми отвори дъщеря ѝ. Запалихме свещичка, седнахме на мекия диван, включих микрофона и се върнахме десетилетия назад.

Цветана Джерманова е родена през 1928 година. Почти 20-годишна попада първо в лагера "Босна", след това в Белене, на остров Щурчето - там е бил женският лагер. Причината: чела забранени книги, била анархистка, критикувала новата власт. По онова време предостатъчно, за да прекараш четири години в комунистически лагери.

Тормозът не приключва и след като я пускат (за малко да напиша - на свобода). Изселват мъжа ѝ - чел траурна реч на гроба на един приятел, който бил анархист, казва партията и го праща на другия край на България, далеч от Цветана и двете деца. А на нея не ѝ позволяват да запише висше образование.

Ако тръгна да изброявам всичките гаври, ще ми свършат 7-те хиляди знака, преди да съм стигнала до края. Затова накратко - семейството ѝ е видяло и преживяло целия репертоар на комунистическия режим. Няколко пъти. До последно е говорила и писала за миналото, разказва ми нейната дъщеря. Това е била мисията ѝ. А какъв е бил животът ѝ - можете да прочетете в книгата "Спомени от лагерите". Цветана Джерманова посвещава всяка глава на нейните приятелки от "Босна" и "Белене". Ето две изречения от послеписа:

"Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва. Страхуват се, свиват се, правят се, че не виждат това зло.

Не позволихме злобата да ни обхване, жестокостта да ни води. Не сме героини, но и не сме победени."

Това лято имах възможността да разговарям с още двама оцелели от лагера "Белене" - Никола Даскалов и Сабри Искендер. Единият - интерниран през 1950-те, другият - през 80-те години на миналия век. Единият - защото е син на "враг на народа", другият - защото иска да се казва така, както го е кръстила майка му. Е, и защото бил казал, че портокалите в Турция били по-евтини от сините сливи в България, разказва с усмивка Сабри Искендер. Но преди всичко, защото е български турчин.

Цветана, Никола, Сабри - трима от общо 15 000 души, минали през остров Персин. 1700 от тях младежи, които носели западни дрехи и слушали рок музика...

Изследователите

За да цитирам тези числа, не съм ровила в прашни архиви. Не съм работила десет години, както Борислав Скочев, който през 2017 издава книгата "Концлагерът "Белене" 1949-1987". Спомням си как за лятната ваканция получавахме списък с книги, които трябваше да прочетем. И не, не казвам, че заради дебелата близо 1000 страници книга на Скочев трябва да отпаднат Вазов или Ботев като четиво. Искам само да кажа, че според мен тази книга трябва да е задължителна. Ако искате да научите кои хора са попадали в Белене - Скочев. Ако искате да знаете как е бил устроен лагерът - Скочев. Ако искате да разберете какви са били условията, какви са били наказанията - Скочев.

Макар че той не е единственият, който се занимава с тази тематика. Отидете на страницата на Института за изследване на близкото минало и не излизайте оттам, докато не прочетете всичко. Момчил Методиев, председател на института, успява с прости схеми, сравнения и факти да обясни на разбираем език как изобщо даже не е било хубаво по онова време, независимо какво разправя съседката от 5-ия етаж.

И не на последно място искам да спомена антрополог Даниела Колева от Софийския университет, която от години изследва как възприемат не само българите като цяло, а и конкретно беленчани лагера и миналото. Въпроси като вина, отричане, забрава, срам - как живеят беленчани с този товар от поколение на поколение. Тя има отговорите.

Гражданите

Преди да достигна моите 7000 знака, искам да спомена откъде още може да се информирате. Особено за по-младото поколение, по рождение дигитални експерти, има една интернет страница, която предлага интервюта с оцелели от лагерите. Възможен е дори виртуален разговор с хората. Нужен е само един клик тук.

Докато в Германия хората, преминали през лагерите, ходят от училище на училище и от събитие на събитие, а гласовете им се чуват по радиото и телевизията, в България онези, които могат и имат силата да кажат нещо, вече бавно си отиват. На тази виртуална страница техните истории ще останат завинаги - остава само някой да иска да ги чуе.

Беленчани

А най-добре е да се отиде на място. Да, пътят до Белене не е първокласен, но едно е да сте чували нещо си за Белене, друго е да го видите, да поговорите с хората. Аз го направих - и научих много. Например как един католически свещеник на име Паоло Кортези, който говори отличен български, се бори за това Белене да стане място на памет.

Научих и как хора като Михаил Маринов искат да сканират острова със специална технология, за да видят какво ще намерят под земята. И един човек да има, който проявява интерес, Михаил Маринов ще го заведе на острова и няма да спре да му обяснява. И това научих: как по инициатива на Софийска платформа идват учители и ученици от цяла България за няколко дни в Белене, където узнават неща, които и с лупа няма да намерят в учебниците си.

Това са неколцина от малкото герои, които поддържат спомените за "Белене" живи. Само едно нещо се питам - кога държавата ще обяви това място за национален паметник, кога ще се включат посещения в учебната програма, кога ще има средства за научни изследвания, културни мероприятия, филми, книги, граждански инициативи, които работят срещу забравата. Питам не за един приятел, а за едно цяло поколение, което идва след нас.

*****

Вижте и това видео от архива ни: