Има лесен и труден разговор за изборните резултати от последната година и особено - отпреди седмица. Освободен от ненужните подробности, ето как изглежда лесният разговор: "Гласуващите за ГЕРБ са корумпирана клиентела; за "Възраждане" и ИТН - лумпени; за ДПС - крепостни, затворени в определен етнос; за БСП - червени бабички на доизживяване". Оттук следваха сравнително лесни рецепти за справяне със ситуацията: подкрепящите ГЕРБ да бъдат откъснати от достъп до публични средства; лумпените да бъдат изолирани, а по-младите - образовани; някой освен ДПС да се намеси в представителството на турския етнос; да почакаме още малко електоратът на БСП да падне под четири процента по биологични причини.
Резултатите от последните два избора показаха, че тази картина е подвеждаща. Време е да бъде проведен трудният разговор и той започва с оценка на позиционирането на двукратния победител ГЕРБ в общественото съзнание.
"Да не става нищо, че да не стане нещо"
Не всички, които гласуват упорито за ГЕРБ, са корумпирана клиентела или страхливи чиновници. ГЕРБ като че успя да заеме онази позиция, която БСП заемаше в периода 1990-2005 г. А именно: да представлява хората, които не се чувстват удобно в съвременния свят. Те не го разбират и затова ги е страх от него. Не могат да правят планове за бъдещето си, защото за тях бъдещето е арена на все нови заплахи, а не на все нови възможности. Тези хора се чувстват по-добре в рамките на познатия ориенталско-феодален модел, в който всеки си има господар и знае какво да прави, тъй като му се казва какво да прави.
В този модел собствени постижения няма, тъй като всичко е въпрос на това - някой да ти "пусне". Няма обаче и собствени провали, тъй като не се носи собствена отговорност. Ако нещо не се получи - виновен е някой друг. И в крайна сметка е по-добре нищо особено да не се случва, за да не се разбъркват нещата: "Да не става нищо, че да не стане нещо".
Това е моделът "стабилност", предлаган от БСП в първите 15 години след 1989-а година и рефериращ към отминалото "Живково време". Това е днес моделът, предлаган от ГЕРБ и рефериращ към "Бойковото време". Тази постановка на въпроса е честно разкрита от самия ГЕРБ в лозунга "За стабилна България отново".
Никой не може да отмени бъдещето
Уплахът от постоянно променящия се и ставащ все по-шарен свят не е само българско явление. Същият уплах лежи в основата на подкрепата за Доналд Тръмп в Америка и той удържа на власт Владимир Путин в Русия в продължение на две десетилетия. Този уплах докара на британците Брекзит, а на унгарците - Виктор Орбан.
Партиите, които дават израз на този уплах, предлагат хоризонт на постоянна не-промяна, някакво спиране на времето и запазване на нещата в сегашното им състояние. Това обаче е позиция, която е невъзможно да бъде поддържана дълго време. Няма как, когато става дума за човешки дела, някой да каже "Край! Каквото било - било. Повече нищо няма да се променя. Отменяме бъдещето". БСП се опитаха и не успяха. Същото се опита да направи Леонид Брежнев в СССР (и в Източна Европа) по време на своята политика на "застой". И той не успя, въпреки огромните ресурси, с които разполагаше. Никой не може да отмени бъдещето.
Страховете от неизвестното
Светът на бъдещето е винаги отворен, защото още не се е случил. Светът на миналото е винаги въобразен, тъй като вече се е случил и може да бъде възстановен единствено във въображението. При наличието на уплашено население, вкопчено в сегашното, скокът към бъдещето не е лесна работа. Пропадането в миналото е по-вероятно, тъй като е много лесно да бъде предложен такъв негов въображаем вариант, който да успокоява страховете от неизвестното.
Скок към бъдещето успяха да постигнат американците, които замениха Тръмп с Джо Байдън и послания, доминирани "отново" от идеи за по-добро бъдеще. На британците излизането от хипнозата на Брекзит като че ли им предстои на следващите общи избори. От застоя се опитват да се отърсят унгарците, турците и поляците.
Скок към бъдещето в България предлагат ПП и ДБ и дори успяха в рамките на няколкомесечното си управление да разкрият някои черти от това бъдеще. На тези избори обаче те загубиха 70 000 гласа. Много повече от това число скочиха гласовете за партиите, които предлагат пропадане във въображаемо минало - "Възраждане" и ИТН. По средата, с непроменен резултат, останаха партиите на "стабилността" ГЕРБ и ДПС.
"Чарът" на безвремието
Леснината, с която се пропада от застой ("стабилност") в опростена версия на миналото се вижда на много места по света. Путиновото безвремие се превърна в откровен опит за връщане към средата на 1940-те години. Става дума за просто, макар въобразено минало, в което Сталин е мъдър държавник, който е "за народа", побеждава външните врагове, унищожава вътрешните и целият свят се страхува от него. Съседното на Русия безвремие, полудиктатурата на Си Дзинпин в Китай, също направи остър обратен завой и с пълна газ кара назад, към времената на Мао Цзедун, въобразявани по аналогичен начин.
От историята на последните има-няма 200 години знаем, че когато населенията не разбират света, в който живеят, се стремят да изградят свят, който да им прилича на онова, в което (в своето въображение) са живели в миналото. Взривът на индустриалната революция през 19-ти век, в съчетание с налагането на индивида като водещ субект в общества, в които доскоро е имало само колективи, води до масов отпор в началото на 20-ти век. Населенията се опитват да се гмурнат обратно в някакъв колектив, за да се освободят от бремето на това да бъдат автономни индивиди. Комунистите предлагат гмуркане в "класата", нацистите - в "расата", фашистите - в "държавата", националистите - в "нацията".
Днес виждаме подобно гмуркане в Русия, която категорично отказа да се опита да обитава съвременния свят, и в Китай, който се опита и не му хареса. Аналогично е положението с войнстващия ислям, който се опитва да победи индивидуалистичния Запад, като се върне в халифатското си минало. Националистическите движения в Европа се подреждат в същата поредица.
Поддръжниците на програмата "вечна стабилност" са самодоволни хора, мотивирани от запазването на "своето". Поддръжниците на "скока напред" са по правило ведри ентусиасти, които са убедени, че там, отпред, на всички ще им бъде по-добре. Поддръжниците на пропадането в миналото са като правило гневни групи, които държат други групи отговорни за своето нещастие и са убедени, че ако на тези други бъде отмъстено, то нещата отново ще са наред. На комунистите са им виновни "експлоататорите", на нацистите - евреите, на фашистите - "чуждите", а на националистите - всички външни държави.
Подобен гняв има сериозен мобилизиращ потенциал не само в сферата на емоциите (гневът е по-силен от самодоволството или от ведростта), но и в сферата на посланията. Няма, съгласете се, нищо по-лесно разбираемо от лозунга "Да смачкаме враговете и така ще се оправим".
Привърженици на бъдещето, привърженици на настоящето и привърженици на миналото
В България, със застоя в гласовете за носителите на "стабилността" и с колебанието в подкрепата за носителите на "промяната" гневът намира своите представители в ИТН и "Възраждане". Не е трудно да си представим как в близкото бъдеще гласуващите българи ще бъдат разделени на три приблизително равни части: привърженици на бъдещето, привърженици на настоящето и привърженици на миналото.
Този разговор е труден, тъй като от него излиза, че поради страха от бъдещето подкрепата за ГЕРБ няма скоро да изчезне, категорично мнозинство българи няма скоро да подкрепи ПП-ДБ, а подкрепата за ИТН и "Възраждане" може и да се затвърди.
Трудни са и политическите изводи, следващи от този разговор. Някой трябва да намери начин да обясни на българите, че бъдещето не е страшно място и освен това не може да бъде обменено. Може би по-важно: че онова въображаемо минало, което предлагат ИТН и "Възраждане", никога не е съществувало. Строителите на независима България никога не са позирали пред фотоапарата с потури. Никога не би им хрумнало да играят хоро в центъра на столичния град. И никога не са ругали никого на "европеец", нито са заплашвали всички, които не им харесват, с концлагери и бесилки.
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.