Арабският свят се връща назад

"Народът срещу режима!" - най-често издиганият призив по време на протестната вълна, заляла арабския свят преди три години. Това беше и най-малкият общ знаменател между отделните арабски страни - демонстрантите в Кайро, Дамаск или Бенгази издигнаха конкретни искания за човешко достойнство, справедливост, участие във властта и край на потисничеството. Но нито протестните движения, нито притиснатите режими имаха някаква обединяваща визия - най-важният въпрос беше този за властта. Хората искаха да свалят режимите, а властниците използваха всички сили, за да се задържат на власт. Временната равносметка е унищожителна: не само Сирия и Ирак са раздирани от тежки проблеми и насилие - терорът и неспирните вътрешни конфликти заплашват с разпад също и Либия и Йемен. "Ислямска държава", Ал Кайда и други терористични групировки са по-силни от всякога и не срещат никакви трудности да намират нови попълнения. Терористите използват най-жестоките форми на насилие и унижение и ги показват на света чрез Туитър и YouTube като перверзен жест на своя триумф.

Държавните граници се размиват

Прокараните навремето от западните колониални сили държавни граници в региона - при пълно незачитане на установените в региона зависимости - започнаха да се разпадат. Вече се води дебат за това, дали Сирия и Ирак изобщо могат да бъдат оприличавани на държави. Огромни части от техните територии са под контрола на джихадистите или други групировки, а стремежът за създаване на самостоятелна кюрдска държава отново излезе на дневен ред.

Целият арабски свят видимо се връща назад. Ако погледнем политическата карта на тази част от света, ще видим две съществени тенденции - държави, завладени от терора, войните и застрашени от разпад, а от друга - диктатури, които повече от всякога залагат на репресиите (като Египат и повечето държави от Персийския залив). Всичко това съживява един лош предразсъдък - че арабските народи не се "зрели" за демокрация и могат да бъдат държани под контрол само "с железен юмрук". Аргумент, с който бивши деспоти като Хосни Мубарак или Муамар Кадафи цементираха властовите си амбиции - с мълчаливото съгласие на Запада.

Недорасли за демокрация?

Този "аргумент" е арогантен и расистки. Вярно е, че, на базата на закостенелите властови и обществени системи, в обширни части на арабския свят няма добри предпоставки за демократизиране и модернизиране. На много места почти няма средно съсловие, което в Европа и други части на света е двигател на обществените промени. Образователните системи в арабския свят са в окаяно състояние - дори и в богатите държави от Персийския залив. Непрекъснатото увеличаване на населението и липсата на икономически реформи ще доведат и до нарастване на броя на отчаяните безработни младежи без перспективи. В такава обстановка религията и етническата принадлежност могат лесно да бъдат инструментализирани за радикализиране на хората.

От ситуацията извличат полза не само екстремистите и терористите, но и авторитарните режими. Те имат нужда от терора и насилието, за да легитимират собственото си господство, като нерядко спомагат и за възникването на терора и насилието. Справка: Сирия и страните от Персийския залив. Следователно за прогресивния упадък на арабския свят не се виновни нито хората, нито етническата им принадлежност, нито изповядваната от тях религия. Основният проблем в региона се дължи в най-голяма степен на липсата на воля за реформи сред управниците. Само отделни страни, като Тунис и донякъде Мароко, демонстрират сериозна воля за реформи. Повечето крале, емири и "легитимирани" чрез съмнителни избори президенти, са се вкопчили в собствените си властови структури. Те потискат не само ислямистите, но и либералите и демократичните сили. И по този начин спомагат за появата на още недоволство, ново насилие и нестабилност. Вероятно затова следващата арабска протестна вълна е само въпрос на време. Която, този път, няма никакви изгледи да бъде припозната като "пролет".