Афганистан след атентатите срещу мироопазващите войски на НАТО

�ухна втора бомба, която рани двама гръцки войници. Въпреки трагичните обстоятелства федералното правителство не поставя под въпрос присъствието на Бундесвера в Афганистан – точно обратното – потвърждава участието си в доизграждането на младата демокрация. Позиция, която е абсолютно коректна както от политическа, така и от морална гледна точка, констатира в коментара си Кристоф Хайнцле.

Афганистан далеч не е преодолял най-трудното, страната все още не може да се грижи самостоятелно за сигурността си. И това, въпреки че младата демокрация в подножието на Хиндукуш вече направи смело първите стъпки, предписани й от международната общност преди четири години в рамките на международната конференция за Афганистан, състояла се в покрайнините на Бон. Страната разполага с нова полиция, с нова армия, може да разчита на подкрепата на международните мироопазващи сили. Афганистан има нова конституция, директно избран президент, а от броени дни насам дори нов парламент, първия от 36 години насам. Тези стъпки са не само важни, но и водят в правилната посока. Те не могат да отвлекат обаче вниманието от факта, че от свалянето на талибанския режим никога не е имало толкова много насилие както тази година.

Самовзривяващи се бомби, отвличания, убийства, нападения, атентати, насочени срещу афганистански полицаи и войници, срещу мироопазващите сили на НАТО ИСАФ, срещу ръководената от американците антитерористична коалиция, но и срещу регионални политици, служители, умерени духовни лидери и организатори на свободните избори. Или накратко казано: срещу всички, които представят новия Афганистан, които се опитват да изградят ислямска република с демократични корени, модерна държава със стари традиции. Този опит е обаче всичко друго, но не и успешен. Демокрацията в Афганистан няма корени, няма предпоставки за развитие.

Макар и да не са в пълен застой, обновителните процеси не достигат отдалечените райони на страната, в които властват все още – или може би отново – корупцията и шуробаджанащината. Отчаяние и разочарование са последствията от това развитие. Развитие, добре долшо за онези, които нямат интерес от изгражднето на нов, модерен, демократичен Афганистан. На първо място става дума естествено за талибаните, на този етап по-силни и активни от когато и да било след падането на режима им. Става също дума за подчинени на Ал Кайда групировки. И едните, и другите получават подкрепа през границата между Афганистан и Пакистан. С това обаче не приключва списъка на стремящите се към размирици – в него трябва да бъдат вписани и недоволните от новата обстановка регионални владетели, обезвластените командири на местните милиции, както и издирваните наркобарони.

Борбата срещу тези дестабилизиращи сили ще продължи дълго време – пет, десет, може би дори 15 години, години, през които Афганистан се нуждае от международна подкрепа. Това включва и присъствието на чуждестранни войски, които ще трябва да се примирят с мисълта, че мисията им изисква жертви. Насилието в Афганистан е насочено не само срещу мироопазващите сили, но и срещу цивилното население. Над 1000 афганистанци станаха тази година жертва на атентати, всички представители на цивилното население, на което международната общност бе обещала дългосрочна помощ. Тя трябва да удържи на това свое обещание – особено в такива тежки времена.