Аферата "Йозил" разклати един от митовете за интеграцията

Хайде да не е чак бомба, макар че не е и кьорфишек, за да използвам тази хубава турска дума, интегрирана в българския език. Омешването на политиката и футбола е грозна работа, без съмнение. Но така е, когато става дума за много пари и за закона на големите числа. А и самият професионален футбол е една голяма язва, от която извират корупция, хулиганство, насилие, национализъм, рекламната доминация на големи концерни и култът към напомпани, и в общия случай слабо грамотни, млади мъже. Но това е положението.

Да, скандалът в Германия наистина е голям – не толкова заради футбола, колкото заради болезнената тема за интеграцията на хората с чуждестранни корени. А към това се добавя и още един аспект: очевидно Партията на справедливостта и развитието на турския президент Ердоган умишлено раздухва обвиненията в расизъм, отправени от Йозил. Не само защото Ердоган е много сърдит на Германия и цяла Европа, но и заради предстоящия след два месеца избор на домакин на Европейското първенство по футбол през 2024 година, за което кои държави мислите, че кандидатстват? Германия и Турция, разбира се.

А защо Ердоган се оказва все още толкова влиятелен сред турците с германски паспорти?

Не толкова с германски, колкото с турски паспорти. Защото за тях двойно гражданство няма, а пък Ердоган се интересува само от гласоподавателите. Но по принцип е така - мнозинството турци в Германия го харесват или поне почитат. За това има няколко причини. Повечето турци в Германия живеят в свои затворени общности, а семейството е особено силно. Това семейство насажда у децата още от най-ранна възраст безрезервна любов към „анаватан“, тоест – към отечеството. Нищо, че Турция отдавна не им е отечество. Освен това в тяхната ценностна система са много силни уважението, почитта към възрастните, към началниците, към лидерите. Не на последно място доста турци в Германия – къде основателно, къде не – се чувстват втора ръка хора, а носталгията по далечната родина и преклонението към нейния лидер са някакво удобно убежище. Но веднага трябва да кажа: не всички турци тук харесват Ердоган, знам го от многобройни лични контакти. Особено по-добре образованите и интегрирани се обявяват на висок глас против неговите деспотски методи.

Започва ли нов дебат в германското общество за расизма и национализма - точно от това, от което се "оплака" Йозил?

Този дебат всъщност никога не е съвсем заглъхвал. Сега просто се разклати един от любимите, сладникави митове за интеграцията: как, видите ли, едни обикновени момчета от турски, албански или арабски произход могат да завладеят сърцата на цялата запалянковска общност, да се превърнат едва ли не в германски национални герои и с това да подрежат крилете на расизма и национализма? Проблемът е много по-сериозен от тази повърхностна интерпретация. Факт е, че когато турските гастарбайтери за пръв път пристигнаха в Западна Германия, за тяхната интеграция никой не мислеше – смятаха ги просто за временно явление. Самите турци волю или неволю се гетоизираха, появиха се второ и трето неинтегрирани поколения със свои си ценности, манталитет и митове. Това пък естествено подклажда враждебност у част от германците, които се чувстват огорчени и обидени. А от тази враждебност до расизма и национализма има само една крачка. Като добавим напрежението в обществото, след като в Германия пристигнаха над милион бежанци и мигранти, и гадната пропаганда на „Алтернатива за Германия” – и картината се окръгля.

"Когато печелим съм германец, когато губим съм пришълец", казва самият Йозил...

Честно казано, има нещо такова. Макар че в огорчението си Йозил сгъстява боята. Аз ще кажа нещо съвсем различно: новите поколения тук вече са доста глобални и омешани. Хеле пък големите футболни звезди, които сменят по няколко клуба и държави, трудно могат да се оплачат, че някой ги навиква заради националност. Между другото, по повод вълненията около интеграцията, германският външен министър Хайко Маас каза: „Не ми се вярва, че един мултимилионер, който живее и работи в Англия, може да бъде какъвто и да било пример за интеграционната способност на Германия."

Това, че Йозил вече няма да играе за Германия, означава ли, че може да заиграе за Турция?

Имаше новина, че Ердоган му се е обадил по телефона, за да го похвали за патриотичното поведение. Доколкото знам, той не може да играе за турския национален отбор, след като вече е играл за германския. За мен обаче много реалистично звучат предположенията, че може по някакъв начин занапред политически да обслужва Ердоган. И в този смисъл: все пак да играе за Турция.

Това е някакъв феномен: турците в Европа страшно харесват Ердоган, но не се връщат да живеят в Турция?

Не всички турци в Германия харесват Ердоган. А има и такива, които наистина са връщат в Турция. Но за мнозинството е така. И то си е съвсем ясно: да харесваш отдалеч е едно, а да живееш там - съвсем друго. Мисля, че тяхната вярност към изконната родина е съвсем абстрактна и те го разбират, поради което, от гузна съвест, ходят да гласуват. Познавам отлично Германия, бил съм много пъти и в Турция и мога убедено да кажа: естествено, че ще изберат да живеят тук - заради стандарта, заради социалната система, заради свободата, заради цивилизоваността, заради правовия ред – списъкът е доста дълъг.

Каква е същината на тази афера - какво от това, че футболната слава е в услуга на политиката?

Това е ужасно тресавище. От година на година, тъкмо поради своята извънмерна популярност, футболът с всички сили нахлува в политиката. Уж всички в един глас уверяват, че това не бива да става, уж ФИФА налага санкции, а редица политици демонстративно пропускат по някой важен мач, но всъщност всички тихомълком обслужват много опасната, плоска мисъл, че футболът е продължение на войната с други средства. Тъкмо поради това се говореше, че заради своята агресивна политика Путин трябва да бъде наказан с отнемане на Световното първенство. Вместо което същите тези функционери на ФИФА, които ратуват за стриктно разграничаване от политиката, се фотографираха ухилени с руския президент. А хърватската президентка натрупа огромна национална и международна популярност с безразборните си целувки и прегръдки. Футболът е проста игра, докато политиката е нещо ужасно комплексно. Затова бракът между тях ражда само опасности.

Харесва ли ви поговорката "Кръвта вода не става"?

Не, разбира се. По принцип съм скептичен към всякакви поговорки, защото са опасни опростявания на сложни, комплексни проблеми, а освен това в повечето случаи са архаични и не отговарят на съвременната реалност. Пък това с кръвта си е чиста глупост. Посланието е, че в моята кръв някакси е кодирана моята българската идентичност – което, разбира се, е биохимическа нелепост. Пък и идентичността „по кръв“ вече е остаряла концепция. В дълбочина следващото послание гласи, че ако си сменя идентичността, все едно кръвта ми е станала вода – и ще умра. А това също е нелепо във времена, когато безчет хора непрекъснато осцилират между няколко различни идентичности. И изобщо не умират, а се чувстват съвсем добре.

 

Съвместна публикация с "Денят започва" по БНТ. Вижте тук видеото.