Човекът, който разпалено размахваше метлата, сега сам беше пометен. Той е истинският губещ от този референдум - Матео Ренци, отиващият си италиански премиер. Личната му загуба е по-голяма от тази, която беше нанесена на политическата система на страната, както и на икономиката на Италия.
В началото Ренци жънеше голям успех с метафората за метлата, с която се беше заканил да измете закостенелите политически структури на страната. Младият мъж, бивш кмет на Флоренция, е надарен оратор и не му липсва самочувствие. Той изглеждаше най-подходящия човек, който може да разчисти авгиевите обори в своята партия, в правителството и икономиката на страната, а защо не и в цяла Европа. Италия си пада по подобни барокови личности, дори и да са млади и с модерно мислене.
Колатерална щета?
Ренци винаги е владеел силата на словото - човекът, който успя да се изкатери до върха на третата по големина страна в еврозоната и осмата в света икономика, и то без избори! Не му липсваха и амбициозни планове за бъдещото. Само дето успехите така и не дойдоха.
Точно това сега му беше припомнено от толкова голям избиратели, колкото рядко досега са се решавали да застанат пред урните на референдум. Италианците го наказаха – заради високомерието му и липсата на резултати. А че заедно с това пропадна и реформата на конституцията и парламента, не е толкова важно - мнозина го смятат за колатерална щета.
До неотдавна италианците бяха изпълнени с надежди, че младият и енергичен социалдемократ Ренци ще преодолее стагнацията от ерата на Берлускони. Но каква е равносметката след двете и половина години, откакто той е на власт? Все още Италия не е преодоляла последиците от голямата световна финансова криза от 2008, икономическият ръст на страната от години насам остава под един процент и няма изгледи, че това скоро ще се промени. Дълговете са по-високи от когато и да било преди: междувременно те възлизат на 135% от БВП – никоя друга страна от еврозоната няма повече облигации за държавни задължения от Италия.
Работа, работа и пак работа!
От 2007 г. насам доходите на глава от населението са спаднали с 10%. Италианците обедняват – не всички, разбира се, но много, прекалено много. Във всеки случай предостатъчно, за да покажат на един премиер червен картон. Особено по-младите италианци са засегнати от кризата: безработицата в страната възлиза на 11,7%, а сред младите хора от 20 до 24 години почти всеки трети е без работа.
Солиден е и проблемът на Италия с банките. Те са натрупали планини от лоши дългове - 360 млрд. евро, според някои оценки. Много от тях - като „Монте Деи Паски” в Сиена - от години насам се чудят само как да оцелеят, вместо чрез кредитиране да помагат на икономиката. Това е дяволски кръг, защото италианската икономика разчита основно на гъвкавите малки и средни предприятия, които пък са зависими от наличието на външен капитал. Много други италиански банки също трескаво се опитват да подобрят своите показатели - като миланската „Уни Кредит”, която иска да събере 13 милиарда евро, за да подобри капиталовото си покритие.
Кризи като сегашната са сериозен повод за безпокойство и поради това,че връзките между банките и публичните бюджети са прекалено тесни. Италианските банки не само имат планини от невъзвръщаеми дългове, те държат и гигантски дялове от италианския държавен дефицит.
Реформи и пак реформи!
След почти 70 правителства, управлявали съдбините на страната през последните 70 години след войната, Италия е докарана дотук. През всичкото това време икономическата и политическата системи на страната се оказаха удивително гъвкави – и преди и след еврото, и преди и по време на управлението на Ренци, а навярно и след него.
Реформите, които събориха Ренци, обаче отдавна са необходими на Италия. Сегашната барокова политическа система с две равноправни парламентарни камари не е в услуга на демокрацията. Тази система е скъпа и прекалено тромава. Наличието на силно и дееспособно правителство в Рим не бива да буди асоциации с времето на Мусолини - това правителство е крайно необходимо на страната, за да я модернизира.
Всичката тази работа сега се отлага за бъдещето – след поредния междинен рунд с едно временно правителство от технократи в Рим. Което означава, че страната отново ще загуби ценно време. Може би, защото прекалено често разчита на такива хора в управлението, като Берлускони, Ренци или Грило. Движението на последния „Пет звезди” може да се окаже същинският победител от поражението на Ренци. Опитът от последните години показва, че, независимо от ефектните си и сразяващи коментари, и Грило ще се впише в съществуващата барокова система на привилегии, чието реформиране можеше вече да е започнало.