Безпомощни ли са САЩ срещу Северна Корея?

В продължение на 13 дни шестте държави разговаряха за севернокорейската атомна програма. Толкова дълго и интензивно, както никога досега преди. Резултатът обаче е разочароващ: приет от всички участници в преговорите компромисен вариант все още изглежда непостижим. А вместо съвместно заключително комюнике всички учасвали оповестиха готовността си да продължат да преговарят и отново потвърдиха единството си по отношение на абстрактните цели от рода на “Корейският полуостров – зона свободна от ядрено оръжие, без обаче да се впускат в подробности. Освен това те се опитаха да представят пред световната общественост договореният триседмичен таймаут на преговорите като забележителен успех. Като че ли през последните години нямаше достатъчно време за размисъл по ядрените амбиции на Северна Корея.

Че нито един от участниците не иска да окачестви развоя като провал и че уж в края на август преговорите щели да бъдат възобновени в Пекин – всичко това може и да вдъхва известни надежди за бъдещо разрешение на проблема. Това обаче в никакъв случай не е сигурно. Би могло и да се каса епросто за колективен жест на куртоазия спрямо китайските домакини на преговорите: Пекин инвестира и на този тур от преговорите много дипломатически усилия и престиж.

Ако обаче човек се вгледа по-внимателно, Пекин, а още повече Вашингтон, все повече са изправени пред заплахата да изгубят дипломатическото доверие. Особено САЩ изглеждат едва ли не безсилни срещу протакващата тактика на Пхенян, където отдавана вече си създаде ореола на непредвидим партньор с все новите си, може би отчасти съзнателно противоречиви предложения, искания и комюникета. В действителност дори не се знае със сигурност, дали Северна Корея действително вече притежава атомно оръжие, както твърди самото й правителство или пък може би по-скоро ще бъде в състояние да построи ядрени оръжия. Ясно е само едно: всяко по-нататъшно отлагане работи в полза на севернокорейския режим и неговите атомни планове. Защото САЩ хочти не разполагат със средства извън дипломацията, с които да могат да спрат това развитие. Военна намеса тук, за разлика от Ирак, би било твърде рисковано: дори и без атомно оръжие въоръжената до зъби Северна Корея в случай на конфликт би могъл да разруши части от съседната южна Корея.

Щом следователно трябва да се избягва военната ескалация, тогава май в крайна сметка единствено Китай може да помогне на американците да излязат от затрудненото си положение. Средствата на Пекин за оказване на натиск върху Пхенян не бива в никакъв случай да се подценяват: около 90 на сто от потребностите на северно-корейската енергетика и не по-малко от една трета част от необходимите вносни храни, пристигат от Китай. Пекин все още се въздържа от офанзивното използване на тези потенциални средства за натиск – от традиционна комунистическа солидарност, от страха пред все повече севернокорейски бежанци, но може би също така, защото от Вашигтон се очаква ответна мярка или пък генерално се храни недореие към геостратегическите амбиции на САЩ в региона. Постепенно обаче и Китай би следвало да е наясно: режим, който изтезава хора и ги оставя да умират от глад, който си набавя валута от контрабандата на оръжие и дрога, който нарушава сключени договори, произволно експулсира чуждестранни проверяващи и който преди всичко не допуска никаква яснота по отношение на разиграващите се в страната му политически процеси за вземане на решения – такъв режим не би трябвало да получава правото да използва атомната енергия, не и когато се твърди, че ще я ползва само за мирни цели. Или поне не, докато не се спазват безусловно всички задължения по Договора за неразпространение на ядреното оръжие, към коюто Пхенян като “аванс” би следвало да се присъедини отново.

Колкото и критика да заслужава американската външна политика и в Източна Азия, все пак САЩ са прави в едно отношение: атомно въоръжена Северна Корея, ръководена от Ким Чен Ир, представлява опасност за целия регион.