Благотворителност по български

Наредила съм се пред едно от гишетата в Централна поща - единственото, на което проверяват малки пратки и пакети, и на което слагат клеймо "печатно" върху пратки с книги. Пред мен има момче и момиче, прочели за инициативата на община Шумен за даряване на красиво опаковани празнични подаръци за децата от социалните домове. Служителката на гишето не знае как да постъпи, да приеме ли пакетите, да ги отвори ли, да ги преопакова ли и чак тогава да ги изпрати? Или просто да върне пратката на двамата младежи, да зачеркне техния жест и повече да не се главоболи...

Те я увещават и молят, тя мрънка и се мотае, и след близо час, през който с двамата млади търпеливо си говорим за всичко, и най-вече колко важна е благотворителността, служителката намира своеобразно соломоновско решение, за да тръгнат все пак подаръците към Шумен.

Можеш, стига да искаш

Замислям се колко трудно се научаваме да правим добро, колко пречки и спънки има по пътя на щедрата съпричастност и човечните жестове, макар преди Коледа и Нова година обичайно да се разгръщат големи, вече и институционализирани инициативи за благотворителност.

Въпреки публичната отчетност на „Българската Коледа“, да речем, и изброяването на някакви впечатляващи суми, трудно е да се направи статистика и обзор на проявеното съчувствие към бедните и безпомощните, изпаднали в беда наши сънародници. Но вече се вижда, че все по-често се замисляме, все едно организирано или спонтанно, по въпроса как да помогнем на нуждаещите се. Все по-често ставаме свидетели и съучастници в спонтанни идеи: например топлите дрехи, оставени по дърветата и пейките на булевард „Витоша“ за софийските бездомници, начинанието на един ресторантьор за пълни хладилници на улицата, и на друг – за „висящо“ кафе или хляб.

Кой и как отключва щедростта?

Обществото ни, пък и всеки от нас поотделно, все още се намира във „фазата на налучкване“, все още се самовъзпитаваме в добрите практики на благотворителността. Азбучна истина е, че правенето на добрини и проявяването на съчувствие и щедрост са същностни ценности, които се изграждат, усвояват се всекидневно от примерите наоколо, от семейната среда, от училището, социалните общности, авторитетните личности.

Българската православна църква, да речем, би трябвало да е сред най-важните ни и насъщни „съюзници“ в благородството на благотворителните ни пориви и жестове. Засега изглежда, обаче, че благотворителността се отключва най-вече през телевизора: репортажи и новини ни провокират да съчувстваме и помагаме с каквото можем. И не само по празниците.