Босна и Херцеговина и бъдещето на мултиетническия модел

Преди войната сърбите изобщо не бяха доминиращия етнос в градовете на територията на Република Српска. Така наричаната днес “сръбска крепост” Баня Лука беше един многонационален град с известни джамии и католически черкви. Тъкмо затова на правителствата в Баня Лука дълго време им беше трудно да назоват по име първородния грях на сръбската република, тъй като това неизбежно би повдигнало и въпроса за тяхното право на съществуване. Дори през 2002 все още се говореше за “така нареченото изтребление” в Сребреница, където през юли 1995 сатрапите на генерал Младич не избили 8000 мюсюлмани; жертвите били всъщност по-малко от 100.

Подобни твърдения разбира се днес не се чуват повече от управляващите в Баня Лука. През юни миналата година президентът на сръбската република Чавич нарече станалото в Сребреница “черна страница в историята на сръбския народ”. Малко след това, през октомври, последва отчетът на така наречената комисия за Сребреница, специално назначена от местното правителство за разследване на невижданото клане, в който недвусмислено бяха посочени престъпленията, неговите обстоятелства, жертви и извършители. Естествено този обрат бе малко насилен, тъй като съставянето на комисията стана само под силния натиск на могъщия представител на международната общност в Босна и Херцеговина Пади Ашдаун.

Впрочем напоследък настъпиха не само реторични промени. Във взаимодействие с правителството в Белград, властите в сръбската република предадоха от началото на годината няколко предполагаеми военнопрестъпници на Международния трибунал в Хага; неговата главна обвинителка Карла дел Понте се изказва напоследък необичайно положително за управляващите в Белград и Баня Лука. Само че произшествие, като отказа на новобранците през април да положат клетва пред конституцията и знамето на БиХ, потвърждава опасенията на онези, които се съмняват в успеха на мултиетническия модел.

Пенсионираният генерал от армията на БиХ Йован Дивяк окачествява този скандал като “манипулация” на младежите. Думите на Дивяк имат тежест, защото името му е известно на всички в БиХ, познават го и в Сърбия. По време на войната той беше заместник-началник на генералния щаб на босненската армия и ръководеше защитата на Сараево при сръбската обсада. Някогашният защитник на Сараево е написал книга, в която поставя въпроса дали някой ден босненската столица отново ще стане онова прочуто място за етническо добросъседство между босняци-мюсюлмани, православни сърби и католически хървати. Отговорът му е доста скептичен. Преди известно време Дивяк се оплака публично, че Сараево придобива все повече моноетнически облик. Той припомня, че преди войната градът е бил до 44 процента босняшки, 32 процента сръбски и 17 процента хърватски; днес обаче Сараево е до 80 процента босняшки град и явно е изгубил някогашния си многонационален облик.

Генерал Дивяк има категорично мнение по оспорвания сред пряко замесените въпрос, кой е виновен за войната през 90-те години: той заявява, че агресорът са били сърбите. Войната дойде “от другата страна на река Дрина” – казва той. Сама по себе си това не би била изненадваща констатация, ако не беше една подробност от биографията на генерала о.з: Йован Дивяк е сърбин. Той беше един от малцината босненски сърби, които виждаха в БиХ своята родина и които при започването на войната грабнаха оръжие – но не за да разкъсат страната, а да я опазят от великосръбската напаст.