България в онези преломни дни: Димитър Луджев си спомня

Димитър Луджев е един от основателите на българската опозиция в края на 80-те години на миналия век. Той е и съосновател на СДС, през 1990 година влиза като вицепремиер в първото некомунистическо правителство на България, а в кабинета на Филип Димитров (1991-1992) е министър на отбраната. Интервюто ни с него е част от поредицата "30 години по-късно". Тя е посветена на промените в България, започнали преди три десетилетия.

ДВ: Г-н Луджев, помните ли как научихте за свалянето на Тодор Живков?

Луджев: Някъде към 11 часа на 10 ноември ми се обади съпругата ми, която разбрала от шефа на печатницата. После срещнала и Желев, казала и на него, а той веднага тръгнал към университета. Аз също се вдигнах към университета, а там вече жужеше из коридорите. Събрахме се няколко души, чудехме се какво да правим, после дойде официалната новина. И вечерта в „Яйцето" имаше голям купон. Беше много шумно, всички викаха, а най-шумна беше масата на „Научния комунизъм" - те бяха най-радостни от събитието.

ДВ: А как тогава си представяхте бъдещето на България - 10, 20 или 30 години по-късно?

Луджев: Последните месеци преди 10 ноември бях шеф на екипа, който подготвяше политическата и икономическа програма на „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството". В тази програма очертавахме едно бъдеще на България като либерална демокрация от западен тип с модерна икономика. Откровено казано, за след 20-30 години не мислехме. Когато вече създадохме СДС, аз ръководех екипа, който пишеше една конкретна управленска програма за преход към демокрация и пазарна икономика. Тази програма беше окончателно завършена по време на Кръглата маса и добре показва, че ние сме имали ясна представа как трябва да се извърши смяната на системата. Общо-взето така, както Дарендорф го описа в речта си пред Варшавския университет през есента на 1990 година: политическата революция и конституирането на свободата трябва да приключат до година-две, икономическите реформи ще отнемат минимум 6-10 години, а за модерно гражданско и демократично общество се предполагаше, че ще отидат поне двайсетина години. И, разбира се, интеграция в Европа - по това нямаше съмнение. Това бяха трите главни цели: либерална демокрация, пазарна икономика и интеграция в Европа.

ДВ: А кои, според Вас, бяха най-големите грешки, допуснати от управляващи и опозиция в началото на прехода, които попречиха на бързото осъществяване на тези цели?

Луджев: Според мен най-голямата грешка беше напънът на БСП да запази монопола върху властта. Така те спечелиха изборите за Велико народно събрание, а това предопредели по-мъчителния, бавен и неконструктивен характер на прехода към демокрация. Това вкопчване на БСП във властта си остана една от основните грешки на целия преход. През 1990 година друг голям гаф на управляващите беше провалът на двете правителства на Луканов. Те не можаха да стартират реформите и демонстрираха импотентността на Комунистическата партия, нейната неспособност да извърши преход към демокрация и пазарна икономика. И още нещо много важно: през тази година, в която не проведоха реформите, те успяха да създадат предпоставките за трансформацията на комунистическата политическа власт в икономическа. Бяха създадени над 70 банки, частни търговски дружества и т.н., външнотърговските дружества бяха приватизирани, бяха изнесени маса пари, беше създадена мафията с пагони, един куп квази бизнесструктури на офицери от ДС, армията и разузнаването просто покриха страната и станаха най-мощните лостове, чрез които през следващите години новоизлюпената върхушка посегна към властта. Това се отразява и до ден-днешен, защото и в днешно време голяма част от управляващата върхушка се състои тъкмо от хора, произлезли от тези структури.

Колкото до опозицията, най-голямата грешка, по мое мнение, беше, че СДС остана партийна политическа коалиция. Първоначалната ни идея беше СДС да бъде комбинация между партийна коалиция и движение тип „Форум" (като в Чехия или Унгария), но тя не се осъществи. Това предопредели слабостта на СДС като организация, както и бъдещите разделения, битки и разцепления. В даден момент връх взеха - да ги наречем така - крайните антикомунисти и популисти, които се отказаха от най-важното условие за мирния преход: преход като сътрудничество между различните обществени сили, с търсене на компромиси, на съгласие и общи решения по най-важните общонационални въпроси. Вместо това се стигна до една тотална конфронтация между червени и сини, а после вече един бог знае между кои точно. Тази конфронтация породи и партизанско-политическия модел, който съсипа България.

ДВ: Да кажем няколко думи за „пантеона": кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които може и трябва да останат в историята?

Луджев: Категорично мога да кажа за Желю Желев, Петър Дертлиев, Александър Лилов, Андрей Луканов и един все още жив - Ахмед Доган, който, независимо от противоречивите оценки, изигра твърде важна роля в политическото развитие на страната.

ДВ: А как виждате днешна България, 30 години по-късно?

Луджев: България днес… България е в ЕС, което предполага, че е покрила критериите за демократична държава, пазарна икономика и върховенство на закона. Но това е само фасадата. Да, ние сме демокрация, но уродлива демокрация. Уродлива пазарна икономика, уродлива правова държава - това е България днес.

ДВ: Дали на това или на нещо друго се дължи засилващата се носталгия по времената на Живков и НРБ?

Луджев: Мисля, че „носталгия" е силно казано. Ако има носталгия, тя е в някои по-възрастни среди от лявото пространство. Съвсем обяснимо те изпитват носталгия по едно време, през което са живели по техния си начин и са се ползвали от определени привилегии. Не мисля, че у младите има такава носталгия - там по-скоро има незнание. И днешните десни допринасят за това с твърдението си, че на 10 ноември нищо не се било случило, че имало само преврат. Как да не се е случило нищо? Тогава започна огромен преход, в резултат от който се осъществи грамадна промяна. И тъй като и червените приказват същото, това създава объркване у хората - те не могат да се ориентират какво точно се е случило.

ДВ: А рефренът, че „тогава имаше здравеопазване и образование, нямаше престъпност", че всички бяха нахранени и имаха по един москвич?

Луджев: Той пак почива на факта, че е заличена паметта за това време. Да направим сравнение с предишния политически обрат в България на 9 септември 1944. Тогава България преживя една „социалистическа" - както те я наричаха - модернизация. И наистина, България стана индустриална държава, създадоха се промишленост, социални и здравни услуги, които претендираха да бъдат на съвременно ниво. Но в същото време това беше една уродлива индустриализация, една уродлива икономика на дефицита, една здравно-осигурителна и социална система, която държеше хората на нивото на равенство в мизерията. Уж съвременно, уж съвременни панелки, уж съвременни автомобили, ама само уж - един камуфлаж, който беше създаден от тогавашната власт. Е, сигурно за част от населението, която дойде от селата, особено пък за онези, които партията издигна от „народните маси" - за тях е било голямо достижение да имат топла вода, тоалетна и жигула. Но всичко е въпрос на сравнение. Едно елементарно сравнение между днешно време и тогава показва, че по времето на НРБ ние сме били една назадничава, изостанала страна, която изобщо още не е стъпила на модерния път на времето.

*****

Вижте и това видео, в което Желю Желев разказва своя спомен за 10 ноември 1989: