"Протестираме от погнуса": разговор с Правдолюб Иванов

Правдолюб Иванов е художник-авангардист, преподавател в Художествената академия. Паралелно с това е един от най-упоритите протестиращи - и автор на лозунга "Не съм платен, мразя ви безплатно". С него разговаря Александър Андреев.

ДВ: Г-н Иванов, Вие сте художник с голяма международна известност. Защо ходите да протестирате?

Иванов: Честно казано, изпитвам леко раздразнение, когато интересът към мен е продиктуван от поредния протест, а не от изложбите и произведенията ми, но когато човек е на площада, там телесното му присъствие е по-важно от професията и успехите. И всеки е еднакво важен, без значение с какво си изкарва хляба. Поне за мен, художникът не е сам в ателието, а е с абсурдите, кризите и странностите на целия свят - плюс неговите си собствени. Та в този смисъл, нещата са свързани в чувството за достойнство и полезност - и като гражданин, и като автор.

ДВ: В софийските протести явно има антагонистични групи, чиито конфликти не излизат често наяве. Вие самият сякаш изобщо не искате да протестирате редом с определени хора и формации. С кои и защо?

Иванов: Протестът срещу избирането на Иван Гешев, иницииран от “Боец”, “Правосъдие за всеки” и “Да, България”, започна още миналата година, тогава пред Съдебната палата, където се събирахме едва 300-400 души. Тогава ги нямаше нито Мая Манолова, която навремето някои хора наричаха “сестра Галева”, нито тримата от предизборния ѝ щаб, нарекли се по-късно “Отровното трио”, нито Румен Петков и другарката Нинова, нито Костя Копейкин. Така че за мен протестът започна доста преди тези хора внезапно да се сдобият с народно-въстанически плам. Бях пред Президенството на първия голям протест, но видях Манолова и почти за месец не стъпих там от погнуса. Все пак заради нея през 2013 написах лозунга “Не съм платен, мразя ви безплатно”, който в момента използват и в Беларус. Отново бях на протеста, когато на ГЕРБ изведнъж им дойде вдъхновение за нова конституция. А следващия път напуснах преждевременно, след като микрофон получи една известна профсъюзна “Джаба”, говореща с антиевропейска реторика и раздаваща съвети колко е добре Полша и Унгария да ни бъдат пример за поведение в Съюза. Отвъд решението ми да не споделям физически протеста с тези хора, подкрепям искането за оставки на Гешев и Борисов.

ДВ: И още едно скрито напрежение: „стари“ и „млади“. „Вие се провалихте, вие ни оставихте тази мафиотска държава, но сега е наш ред и ние ще успеем“ - това казвали младите. Така ли е? Вашите студенти от Художествената академия така ли мислят?

Иванов: За студентите не знам, не съм ги виждал през лятото, а и избягвам да говоря директно на политически теми, защото не смятам, че е редно. Там са ми интересни други неща и въпроси. През 1990, по време на “Града на истината”, когато спяхме пред Президенството, при мен дойде около 60-годишен човек с ръце на бачкатор и открито, честно лице. Седна до мен, погледна ме в очите и малко плахо каза: Извинявай, аз съм комунист, но много те моля, обясни ми как точно си представяте промяната, която желаете. И аз с революционен плам и десни убеждения (какъв оксиморон) му описах идеалната държава със свобода на словото, частна инициатива и многопартийна система, в която конкуренцията на всички нива ще изважда най-доброто от хората. Човекът ме изслуша много внимателно и каза: Звучи хубаво, ама дано не ви излъжат, както нас ни излъгаха. И си тръгна, оставяйки ме в размисъл.

Та на въпроса за младите: желая им успех. Чудесно е, че има политически активни млади хора. За съжаление и в партия “Възраждане” видях, че има красиви млади хора, които също искат да ни отърват от мафията, а вероятно и от членството ни в Европейския съюз.

ДВ: Бива ли вече да се мисли за възможни коалиции и констелации, на които ще им дойде времето след едни предсрочни или след редовните избори? Това сякаш е табу сред протестиращите, за да не им се отнема първичният порив и спонтанността.

Иванов: И с основание е табу. Този въпрос не бива да се задава на протестиращите не само защото коалиции и политически комбинации не са техен ангажимент, но и защото протестът играе ролята на имунна система на обществения организъм, а не на опорно-двигателна. Всички ние протестираме от погнуса, от нетърпимост към джуджета и тлъсти великани, превзели държавата, към карикатури в министерски кабинети и към един министър-председател, който е управляван, а не управляващ. Така че въпросът за следизборни коалиции не е наш въпрос. От друга страна, ако партиите, които искат да управляват и да променят страната, не си задават тези въпроси, просто няма да имат шанса да го направят. Но личното ми мнение е, че каквито и комбинации да се правят, каквито и коалиционни еквилибристики да се образуват, в края на всеки мандат всички с изненада разбираме, че страната се управлява от Държавна сигурност, нейния почетен председател и един техен млад депутат, който се оказа дяволски талантлив бизнесмен, а между другото е следовател по професия.

ДВ: А как се отнасяте към Русия? Очевидно добре знаете руски и боравите с много източници в оригинал. Човек би казал, че на пръв поглед сте русофил. Как стои въпросът със сложните чувства на българите към Русия, според Вас?

Иванов: Щастлив съм, че съм от поколението, което учеше руски, макар да не го знам толкова добре, колкото бих искал. Като гимназисти сваляхме момичетата със стихове на Пушкин. Никога не съм разбирал политическите стигми “русофил” и “русофоб”. Те нямат нищо общо нито с езика, нито с културата на Русия. Едни от най-умните и обаятелни хора, с които животът ме е срещал, са руснаци.

На един от протестите в Русия руснаци скандираха "Путин-русофоб". Това е и моето мнение, ако трябва да останем в рамките на тези понятия. В известен смисъл го намирам и за притеснително, защо една държава толкова много иска всички останали да я обичат. Трудно ми е да правя анализи на отношението на нас, българите, към Русия, но външната политика на Путинова Русия прави всичко възможно, за да предизвика негативно отношение. А хората в България, които се възхищават на тази политика, всъщност не обичат нито България, нито Русия - те обичат Кремъл.

ДВ: Прави ли са онези, които очакват от ЕС да помогне на България в този момент? Ето, на 23 септември ще излезе поредният доклад на ЕК по Механизма за сътрудничество и проверка, който може да бъде много строг към сегашното управление. Но може и да не бъде.

Иванов: Не знам, 13 години вече минаха от приемането ни, а в съзнанието на много хора в България ЕС е все още нещо там някъде в Брюксел, което ни пречи, помага, наказва, нарежда, заповядва, праща пари, взима пари. А от другата страна е една невинна България, която сякаш няма нищо общо, която сякаш не изпраща евродепутати, на които да държим сметка, която вечно чака нещо от тоя пусти ЕС, от който сякаш не сме част.

Много показателен е и начинът, по който говорим за ЕС. Когато не сме съгласни с правилата, когато нещо не ни харесва, тогава говорим за европейските бюрократи. А когато очакваме нещо: къде е Европейският съюз, защо не реагира, защо не помага? Отвъд неразумността и на двете позиции, имам големи надежди към новия орган на Европейската прокуратура.

*****

Вижте и това видео: