България и неприязънта към турското

Назначаването на българина от турски произход Орхан Исмаилов за заместник-министър на отбраната предизвика сериозни трусове във второто правителство на Борисов, след като националистическата формация „Патриотичен фронт“ почти ултимативно заплаши кабинета с оттегляне на своята ключова парламентарна подкрепа. Това се случи само ден след като в Румъния за президент на страната бе избран етническият германец Клаус Йоханис, който освен държавен глава, по конституция е и върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Казано иначе: докато румънците нямат и капка съмнение в лоялността на своя сънародник от германски произход, българският гражданин Орхан Исмаилов е за местните националисти „турски агент“, а назначаването му във военното ведомство е равносилно на „национално предателство“ и „гавра с българския народ“.

България и чужденците

Ако се върнем назад в историята, ще видим, че дълго време българите не са имали нищо против да бъдат управлявани от хора, които са от друг етнос или с друга национална принадлежност. Малко известно е например, че след Освобождението от османско владичество един руски офицер от шведски произход - роденият в днешна Финландия Йохан Казимир Ернрот, е последователно военен министър, министър-председател и министър на вътрешните работи на Княжество България. Той и руският генерал Леонид Соболев са двамата премиери-чужденци в българската история. По-късно, през 1879 година, роденият в италианския град Верона германски принц Александър фон Батенберг става първият княз на новата българска държава, а след него австрийският благородник Фердинанд Сакскобургготски е обявен за цар на българите. Години по-късно чешкият историк Константин Иречек става министър на българското просвещение, а за възхода на неукрепналата държава продължават да спомагат не само дошли отвън чужденци, но и образовани представители на етносите в страната. На никого тогава не му хрумва да ги нарича „чужди агенти“. Същото важи, впрочем, и за съветските „братушки“ и тяхната българска прислуга в годините на комунистическата диктатура.

"Шведска партия може, но турска - не!"

Има ли в такъв случай някакво обяснение за днешната етнофобия? Председателят на Българския Хелзинкски комитет Красимир Кънев си спомня за любопитен разговор през 1991 година с дипломати от българското външно министерство, участвали в среща на ОССЕ в Женева, посветена на темата за националните малцинства. „Тогава ВНС дебатираше по новата българска конституция, която забранява партиите на етническа, расова или верска основа. Попитах ги - добре, но как да си обясним, че във Финландия има Шведска народна партия и нейната представителка Марта Рен е първата жена военен министър на страната? Отговориха: „Ако в България имаше шведска партия, може, но турска - не!“. Тази позиция се дължи на трупаните с векове наслоения и негативни нагласи - просто етническите турци са възприемани като заплаха за националната сигурност. Изселванията, принудителното им прогонване от страната, ако щете службата им в армията само като трудоваци - всички тези неща недвусмислено потвърждават това отношение“, коментира за Дойче Веле Красимир Кънев.

Корман Исмаилов, депутат от Реформаторския блок и лидер на Народна партия „Свобода и достойнство“, тълкува това явление като инерция от времето на тоталитарна България: „Отрицателното отношение продължава да се прокарва от определени лица, влиятелни среди, медийни и политически кръгове, от хора от мрежите на бившата ДС, които все още разсъждават в категориите за „южния фланг“ на отбраната от годините на Студената война. Силовите ведомства, където граждани от други етноси по правило не се допускат, са все още най-затворените системи в България. В тях и до днес битува схващането, че хората от малцинствата са неблагонадеждни“, пояснява депутатът и продължава: „В България нещата стоят така, че ако си етнически турчин, който работи скромно „на тютюна“, ако си медицинска сестра или тракторист - тогава няма проблем. Ако обаче си постигнал някакво лично развитие и искаш да си в позиция, която ти позволява да взимаш решения, тогава се превръщаш в заплаха“.

Парадокси

Българската етнофобия се отличава и с някои парадокси. От една страна националистически формации настояват да се прекрати излъчването на новини на турски език по БНТ, докато в същото време телевизионните канали се надпреварват да излъчват турски сериали. Всяка година стотици хиляди български туристи пълнят курортите на Турция, а в същото време парламентарно представена партия настоява по границата да се поставят ракетни системи, насочени срещу южната съседка. И още: българите възторжено аплодираха представянето на децата-пианисти Хасан и Ибрахим в конкурса на Евровизия, а в същото време продължават да гледат подозрително децата на сирийските бежанци. „Чувам мнения, че тези децата дърпали надолу успеха в българското училище. Това е наивно! Нима нашите ученици и студенти в чужбина са проблем за училищата там? И нима чуждестранните студенти в България свалят нивото на висшето образование? Това са все абсурдни и смешни неща, които отдавна вече трябваше да сме преодолели“, обобщава Красимир Кънев от БХК.