България: спасяване на неспасяемото

Какъв да е размерът на вноската, колко да е стажът и каква възрастта за пенсия са безспорно важни въпроси. Драматичното „късане на ризи” за тяхното решаване в една или друга посока обаче отклонява вниманието от истинските проблеми.

Привилегии за отбрани

Още в началото на Кодекса за социално осигуряване като основен принцип е записана равнопоставеността. В действителност обаче тя е подменена от куп привилегии.

Над половин милион работещи в армията, в МВР, правосъдната система и държавната администрация имат привилегията - за разлика от останалите - да не плащат осигуровки. Вместо тях плаща държавата с пари от данъците на останалите. Държавата освен това - за разлика от другите работодатели - си позволява да плаща когато и колкото може, без да се притеснява от санкции. Тя има привилегията да определя правилата на играта, като често налага недалновидни, политически и предизборно, а не икономически обосновани решения. Сметката пак плащат останалите.

Държавата раздава и още привилегии. В момента, например, всяка година повече от половината пенсиониращи се го правят със значително по-кратък стаж и на значително по-ранна възраст. Така с нулев или с минимален личен финансов принос за системата се получават по-големи пенсии в по-дълъг период от време.

На лъжата с „равнопоставеността” мнозина от останалите отговарят, като прикриват реалните си доходи и плащат по-ниски осигуровки. Но и това нарушение на закона е на практика полуофициално регламентирано чрез така наречените осигурителни прагове.

Солидарност ли? Нищо подобно!

Привилегиите в полза на едни за сметка на други и укриването на доходи превръщат във фикция и друг от прогласените основни принципи на системата - солидарността. Според действащия на този принцип в момента модел, с осигуровките си работещите плащат пенсиите на пенсионерите. Срещу обещанието някой ден, като им дойде редът да се пенсионират, да получат същото.

В последните години обаче сумата на събраните осигуровки все по-драстично изостава от размера на пенсиите, които трябва да се плащат. За да компенсират разликата, вноските би трябвало да се повишат не с 2, а с 20 процента, което би ги направило несъбираеми и би убило цялата икономика. Тъй че подобно решение е вредно и неприложимо. От друга страна, премахването на привилегиите и повишаването на стажа и възрастта за пенсия са задължителни, но няма да са достатъчни.

Непоправимите пороци на модела

Причината не е само във все по-неблагоприятното съотношение между броя на работещите и на пенсионерите. А преди всичко в непоправимите пороци на модела, който прави връзката между днешните осигуровки и размера на бъдещата пенсия хипотетична и стимулира укриването на доходи и стремежа към ранно пенсиониране.

Каквото и друго да се прави, ако не бъдат предприети стъпки за преминаване към модел, основан на личната отговорност и личните спестявания за бъдещето, пенсионната система е обречена на постоянен дефицит. А днешните и бъдещите пенсионери - на мизерни пенсии. Протакането, на което сме свидетели, прави неизбежният преход по-болезнен, а цената му - по-висока.

Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев