Българските деца - начини на употреба

Коментар на Мирела Иванова:

„Създават Консултативен съвет за младежта към министъра на образованието” - из вестник “Новинар”

От няколко години вече наблюдавам как в нашата махала в престижен софийски квартал живее едно семейство с три деца. Особеното в случая е, че семейството обитава къща, очевидно предназначена за разрушаване, чиито прозорци са заковани с дъски и шперплат. При по-топло време в дворчето винаги има простряно пране, децата са чисти, виждала съм ги лятно време да разресват на слънце измитите си коси или пък в магазина да си купуват от най-евтините лакомства.

Тези деца, тъй да се каже, израснаха заедно с моето пред очите ми. Не ходят на училище, това е ясно. Момиченцата, вече 13-14-годишни, се шляят по улиците с предизвикателни походки на истински женчета, винаги добре облечени - очевидно не само аз им нося омалелите дрешки на дъщеря ми. Често се питам какво им предстои, и още по-често ме е страх да си отговоря.

Да не ковем рамки, преди да сме видели картината

Въпросът за бъдещето на децата ни е по-тревожен, отколкото си представяме – защото настоящето, което сме им задали като норма, направо цъка като часовников механизъм във всички възможни отговори, които ще дадат и новоизковаващите се закони за детето, и новосъздаващият се Консултативен съвет към министъра на образованието.

Отговорите винаги ще звучат абстрактно, ще са рамка, скована за друга картина, не за реалната. Реализмът в подхода към децата и младежите днес изисква да си дадем сметка, че училището е престанало да бъде техният истински, полезен и интересен свят. И те непрекъснато бягат нанякъде – в агресията и разпасаността, в мнимия блясък на молове, кафенета, съмнителни модели за подражание и кифленско поведение, както гласи актуалният жаргон. Бягат от нещо – от безцеремонните и жестоки училищни тартори, от перверзните си учебници, от безсмислието на формалния учебен процес, от несправедливостите и двуличието, които не могат да преглътнат.

Детето - център или периферия?

Децата ни днес имат потребност да бъдат “зачитани”, казано пак на техния език, или пък “някой да ги отразява” – случва се те да знаят повече от възрастните, да имат мнение, но кой иска да го чуе, а камо ли да прояви куража да уважава това мнение. Тяхното днешно бягство не е като нашето някогашно и не може да бъде предотвратено само с рестрикции. Дори да ги държим насила в училище, да ги облечем в униформи, които ненавиждат, да принудим родителите им да плащат отсъствията – какво от това?

Струва ми се не тази е алтернативата, която ще създаде на децата и юношите възможността да намерят себе си в трудното време и трудните обстоятелства, в ценностния хаос и чалга-моделите, във формалните подходи и административната преувеличеност на учебния процес.

Вярно, трябва да се тръгне отнякъде – от промяна на учебниците, от възможности за избор на извънкласни занимания, от програми за приобщаване към изкуството и спорта. Но защо се тръгва от създаване на Консултативен съвет, вместо да се възстанови списание “Родна реч” например, което зорлем бе унищожавано и накрая унищожено. То бе насъщно важна територия за мислещите и различни тийнейджъри, а чиновниците от образователното министерство им я отнеха за сметка на своите административни говорилни, правилници и кривилници. Давам само един пример, макар да мога да дам още десетки от родителския си и граждански опит. Но защо ли, щом вече съм се убедила, че тук рядко някой “отразява” същинския смисъл.