Българският егоизъм

Коментар на Татяна Ваксберг:

От всичките четирима бежанци, които министър Цветанов е готов да пусне в страната си, най-важен е петият. Не е ясно с какъв аргумент този пети бежанец от Северна Африка би бил върнат обратно в родната си страна, където го чака само насилието по улиците.

По данни на ООН отпреди седмица бежанците от Либия са поне 660 000 души. Над 60 000 от тях са потърсили помощ в Нигер, около 30 000 - в Италия. Най-тежкият удар е поет от Тунис, където бежанците се измерват със стотици хиляди. На фона на тези мащаби министър Цветанов си служи с едноцифрени числа и твърди, че България е готова да приеме от двама до четирима бежанци от Северна Африка.

Като пред кибиците в местната кръчма

Ако Цветанов мълчаливо беше приел само четири или дори нула човека, политиката на страната можеше да мине само за неевропейска. Тоест, за политика, която не е съпричастна към европейския дневен ред. Но понеже Цветанов проговори по темата и разясни на глас намеренията на правителството си, от това се получи следното послание: ние не сме солидарни с Европа, още по-малко с бедстващите хора от Африка, и няма и да го крием.

Самият Цветанов надали си е давал сметка какво точно е казал - почти цялото Бойко Борисово правителство научава смисъла на думите си едва след като си послужи с тях като пред кибиците в местната кръчма. Това далеч няма да е и последното изказване от този род. Както сочи историята на последните две години, когато кръчмата от коментатор на политическите събития стане автор на политическите събития, това е поправимо само с възстановяването на нарушения ред, а не с цивилизоването на кръчмата.

В случая с бежанците обаче не става дума за политиката на само едно правителство, нито за думите на само един министър. За 20 години свобода нито едно българско правителство не се научи да си служи с понятието съпричастност. Дори кризата в Косово, единственият външнополитически проблем, по който България имаше активна и ангажирана позиция, беше гарнирана с увещанията, че няма да пуснем косовски албанци у нас. Когато кризата свърши, липсата на бежанци дори беше изтъкната като външнополитически успех на тогавашното правителство. В превод на европейски език това означава да се похвалиш с факта, че не си помогнал на никого.

"Райското кътче" Бусманци

Следващата криза, по която България имаше позиция, беше тази в Ирак. Тя също породи бежанци, но това отново не стана част от политиката на тогавашното правителство. Част от тези бежанци стигнаха до София и попаднаха в лагера в Бусманци, при други стотици като тях. Те от години живеят там - в бит, близък до затворническия, без документи и с ужаса, че всеки момент ще ги върнат обратно в насилието, заляло страните им. Обществото не проявява почти никакъв интерес към тяхната съдба и това също е от години.

Всичко това няма нищо общо с говора и хоризонтите на Цветанов. Има общо с цялостната обществена нагласа към всичко, което изисква съпричастие и солидарност. И така вече 20 години.

Автор: Татяна Ваксберг, Редактор: Александър Андреев