Доколко са вярващи ромите?

"Ако искаш да разбереш ромите, отиди на църква". Този съвет на социолога Алексей Пампоров за малко да му струва репутацията. "Точно пък църквата като ключ към ромите? Хайде да не прекаляваме." С тази мисъл пристигнах в ромския квартал на Видин, дом на 8 000 души, с поне седем минимаркета, три фризьорски салона, четири заведения, училище, здравна служба, полицейски участък и пет протестантски църкви. Без да броим още две църкви, посещавани от хората на квартала, но разположени във Видин - града на "белите". И без да броим един пастор, който проповядва, без да има собствена сграда. И без още една църква, която току-що се е настанила в квартала и е организирана от хора от Лом.

В стаята, която наех на улица "Чайка", ме посрещна спалня "Приста" с двайсетина книги, подредени над раклата. Като изключим трите самоучителя по испански, улесняващи първите стъпки на хазаите в емигрантския живот, останалите бяха посветени на откриването на пътя към Бога.

Певецът Микеле, който изпълнява попфолк в ресторант "Енигма" за 10 лева на вечер, ми каза, че е започнал да пее именно в евангелската църква, в която го е водила баба му. Някои музиканти от духовите оркестри на Господинови и Ангелови, без които в квартала не минава нито Гергьовден, нито сватба, открих зад ударните инструменти, китарите и кларинетите в различните храмове в квартала. Баба Мара, която плете кошници от специална ракита, растяща, според нея, само около Лом, едва ходи, но излиза два пъти седмично, за да послуша пастора. А 34-годишният Мариан, чиято къща е на ръба да се удави в кал и подпочвени води, не можа да дойде на уговорената ни среща, защото записвал клип с музика от хвалението. Църквата не само, че не беше за подценяване, но и се оказа незаобиколим фактор в живота на ромската махала.

Църквата като част от живота

"Само не ми казвай, че всички, които ходят в тези църкви, са истински вярващи", заявявам на Мариан, след като вече съм измерила явлението количествено: в делничен ден всяка църковна служба се посещава от около 7-8 души, а в почивните дни идват по 50-60 човека. Не, признава Мариан, не са. "Вярващите са най-често онези, които участват активно в живота на църквата - чистят, подреждат, сменят крушки, цепят дърва за печката. Те са по-малко от онези, които идват на служба." Според него има и такива, които ходят на църква, защото просто няма къде другаде да отидат. Или защото се надяват, че като се съберат с други хора на такова място, по-лесно ще си намерят работа или ще решат някакъв друг битов проблем.

Пастор Марин, който ръководи най-бързоразвиващата се църква в квартала на име "Витлеем", допуска, че хората без вяра биха могли да идват в храма не непременно от любов към Бога, а просто за да търсят пример: "Животът в квартала е труден, а хората в нашата църква работят, не се оплакват и се справят с трудностите. Може да ти се иска и ти да бъдеш като тях".

Може. Мариан, например, всяка сутрин в 6,40 се качва на рейса и пътува двайсетина километра до едно лозе. Там работи до 15 часа срещу дневна надница от 16 лева. Приятелят му Слави, от същата църква, държи интернет клуба в квартала, често използва касов апарат и вече е успял да изплати един редовен банков заем. Друга жена от църквата заварвам всяка сутрин в нещо средно между барака и будка - приготвя скара и редовно ме снабдява с обяд за един лев, състоящ се от две кюфтета и питка.

Много мои събеседници, които никога не са влизали в храм и се определят като атеисти, ползват нетипично за софийското ми ухо описание за споменаваните хора. В него не участват нито възрастта, нито външният вид: "Трябва да говориш с еди-кого си. Е, не го ли знаеш бе, онзи, дето вярва в Бога и е от църквата до пазара". Вглеждам се в лицата им, вслушвам се в тона - подиграват ли се на вярващите? Май не. Уважават ги. Дори и да не ги разбират.

За разликата между "добро" и "правилно"

Изследователката Магдалена Славкова, автор на книгата "Циганите евангелисти в България" описва как протестантството навлиза в страната през втората половина на 19-и век. Германци и руснаци от германски произход бягат от преследващата ги руска империя, заселват се в Северна Добруджа, а оттам прехвърлят и река Дунав, установявайки се в Лом, Русе и Скопие.

За ромската махала на Видин ключовата дума в цялото изброяване е Лом. През 70-те години на 20-и век няколко жени от Лом се женят за мъже от Видин и така пренасят в махалата евангелските църкви, разказва пастор Марин. Баща му е бил един от онези, които преди 1989 г. са ходили тайно в апартаментите на "ломските снахи" и "там са приели Исус Христос". След падането на Живков бащата е назначен за пастор от София и започва да строи църквата "Витлеем" - с пари, събрани от жителите на квартала. "От 1992 година я строим почти ежедневно, не знам кога ще я завършим", казва синът, второ поколение пастор.

В петък вечерта го чувам да обяснява на хората, че колкото и да са бедни, това не значи, че са изоставени от Бог. В неделя научавам, че човек трябва да работи, за да живее добре и, че не бива да харчи повече, отколкото получава. Във вторник гостуващ пастор от града разказва, че има разлика между "добро" и "правилно" - добре е да нахраниш бедните, но не е правилно да ги храниш, ако са бедни от мързел. В следващия петък идва ред на това що е разсъдливост - "възможността да планираш нещата в живота си и да постигаш резултат".

Мариан и още един мъж си водят записки. Наоколо тичат деца, на които никой не прави забележка. Двама души поддържат огъня в печката, отопляваща голямото пространство. Внезапно настава оживление, пасторът спира да говори, в църквата влиза група мъже. Оказва се ромски пастор от Лом, посрещнат с овации. Връзката на църквите в двата града очевидно не е замряла.