Вземете Македония от историците!

След цялата романтика около Договора с Македония не е лошо малко да се поуспокоим. Какво точно ще изяснява комисията за историята? Да речем, че от комисията се окажат разумни хора и обявят: Да, Самуил, макар да прекъсва тогавашната легитимна династия, продължава да се нарича български цар. Но и: Да, българското царство се измества на запад и се озовава основно на територията на сегашната република Македония. И тогава?

Тук просто има два типа национална идентификация, историческа и териториална. Къде е била заменена глаголицата с кирилица – в българската държава или на територията на днешна Македония? Верни са и двете. Инуитите възприемат Канада като своя, защото територията е изконно тяхна; британската монархия смята, че я е завладяла и превърнала в държава. Когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се представя за наследник на автохтонните траки - това в битка с наследниците на Източната Римска империя, гърците. Същите гърци, които са приватизирали историята на региона, а на нас са оставили етноси и природни красоти.

Връзката между днешните македонци и Александър Велики се държи само на името, оцеляло, криволичейки през вековете. Но не правим ли и ние същото, когато хвърляме мост от държавата на Кубрат към тази от Търновската конституция? Националната идентичност си е такава - бриколаж от подръчни елементи, сглобени в конкретни исторически моменти. В Скопие превеждат Вапцаров, обявявайки го едновременно с това за македонски поет, ние пък се гордеем с Джон Атанасов, който не е имал особено силна връзка с родината на баща си.

Сборът от историческите факти не прави идентичност. Идентичността е нещо повече или пък по-малко - според както го погледнете. Тя е воля да се живее заедно. Историческите факти са суровина, но не причина за националната идентичност. Абсурдно е да мислим, че една комисия от учени може да ви привика: извинявайте, объркали сте се, не сте християнин, а будист. А впрочем точно това правеха с българските турци във времето на т.нар Възродителен процес.

Различни сме

Македония е вървяла по свой път през цялата нова история – изключение са само руската окупация през 1878 и хитлеровата, за която е срамно да си спомняме. Съвременните македонци са различни от нас и „признаването“ на едни или други факти не могат да променят това. Идентичностите първо трябва да се разбират и уважават. Знаете ли колко се обидих, когато през 90-те един френски професор приятелски ми каза: Абе вие всъщност сте руснаци, нали? Нямам нищо против руснаците, дето се казва - по-славна нация от нашата, ама ей на, и до сега го помня. Наши сънародници правят с македонците това непрекъснато и резултатът е тежка омраза. Трябва да почнем с това: да се вгледаме в разликите, ако щете - да пием за разликите помежду ни.

Добрата новина откъм антропологията е, че идентичностите се променят. Не е имало македонци в сегашния смисъл преди ХХ век, а какво точно е значело българин през ХVII век просто не знаем. От една страна днес идентичностите се фрагментират, появяват се баски, донбасци, та даже борци за свободата на измислената Падания по долината на По. Наред с това текат и обратните процеси на окрупняване на идентичностите – като се почне от големите монотеистични религии и универсализма на модерността, та чак до глобалната култура на съвременния свят, където и българи, и македонци в едни и същи дънки пиратстват едни и същи сериали с едни и същи лаптопи.

Проблемът ни на Балканите е, че не сме се научили да живеем едновременно в няколко вида идентичности. Общочовешката солидарност, например, която излезе на дневен ред с бежанците, брутално беше противопоставена на националната – ако си българин, трябва да помагаш само на своите; който помага на чужди е предател; или човек или българин. Това звучеше дори от амвона на църквата. По същия начин хората от Пиринска Македония не смеят да се нарекат македонци, освен с уговорката, че всички македонци са българи и обратно. Защото регионализмът се мисли като предателство. И защото още не сме излезли от идентичностното единоначалие от времето на националното строителство.

Оттук абсурдната ни ситуация с Македония: не може хем да сме различни, хем - по-близки отколкото, примерно, с унгарците. Трябва едните да наложат своето единоначалие на другите. И понеже победител в това глупаво перчене не може да има, влачим се така десетилетия.

За комплексираностите ни

Европейският съюз десетилетия наред опитва да гради наднационална идентичност чрез проекти, които поставят ударението - наместо върху историята на войните - върху мирното всекидневие, търговията, културния обмен. Тази политика беше много успешна за помиряването на Франция и Германия, но май не напредна много с Германия и Полша. Още по-неуспешна ми се струва, че ще бъде тя между комплексирани страни като България и Македония, където историята се свежда до герои и гордости. За да не отпочваме темата за признаването на собствената вина, задължителна за всяко сближаване: нашата - за пронацистката окупация, тяхната – за антибългарските гонения преди и след нея.

Много по-успешна обаче се оказа една съвсем друга европейска политика, на пръв поглед без връзка с идентичностите, а с по-практични неща: мобилността. Ако нещо прави хората от нашия континент европейци днес, то не е знанието за това чий точно крал е бил Карл Велики. То е в естествеността, с която човек тръгва да търси късмета си в Ирландия, почва бизнес в Испания, намира си брачен партньор в Румъния или просто се шляе из парижкото Маре. Навсякъде е малко различно, но вътре - в позната рамка. Не ви говоря колко процента се чувстват какви, а за усещането на европееца, който се връща от Индия и е готов да прегърне митничаря на първото европейско летище – защото е усетил, че вече е у дома.

„Поколение Еразъм“ наричат тези млади европейци, които прекарват част от следването си в друга европейска страна. Не ни ли трябва нещо такова с Македония? Не европейският Еразъм, а мощна двустранна програма за обмен на всички нива, професионални стажове, гостуване у семейства au pair. До ден-днешен наблюдавам как на конференции хората от бивша Югославия функционират като група – клаха се, ругаха се, и пак се търсят. Защо ли? Защото дълго време са правили неща заедно.

Нека помълчат

Просто трябва за известно време „романтичните“ историци да помълчат – нека тръгнем към сближаването прагматично, ако щете с цинизма на социалните науки - през правенето, не през дърдоренето.