"Викаш им да се махат, ама им продаде локум, нали?"

Ако имате път към Харманли, не си забравяйте личната карта. Особено ако сте брюнет или с малко по-мургава кожа. Напоследък в града е пълно с полицаи от други градове, а проверките на документи са повсеместни.

“Казват, че полицията е тук заради бежанците - за да ни пази от тях”, обяснява Митко, който работи в един склад до автогарата. “Но какво излезе?” - пита реторично той. „Уж ще ни пазят от бежанците, а всъщност нас ни притесняват. Тая седмица три пъти са ме спирали”.

Митко е мургав, а това очевидно е достатъчна причина да предизвика интереса на полицаите. Същото споделят още дузина мои събеседници с по-тъмна коса или кожа, които срещам в центъра, в покрайнините, в магазина, в кафенето, в парка, в ромската махала, на пазара. Всеки разговор за това как градът се отнася към бежанците рано или късно приключва с темата “полиция”. “За какво са тук?” - пита млада жена, която простира пране в двора си в един краен квартал. “По тия улици от сто години има само цигани, няма никакви бежанци. Нас ли са тръгнали да притискат?” Жената е убедена, че полицаите или бъркат ромите с афганистанци, или цялата операция има за цел да стресне ромското население. Според нея има и трети вариант: да накарат хората “да побеснеят от полицейщината” и да се вдигнат на “истински бунт” срещу бежанците. Докато ми обяснява това, зад гърба ѝ преминава полицейска кола със скорост половин километър в час.

На кафе в махалата

Полицейското присъствие се е усилило драстично в края на лятото - след сбиване в бежанския лагер и последвало уверение на властите, че бежанците “трябва да се респектират”. Научавам това от група младежи от турскоезичния ромски квартал. На масата им цари разногласие по въпроса дали има нужда от такова “респектиране”. Един от младежите казва, че бежанците трябва да бъдат изгонени „не-за-бав-но”. Убеден е, че те са “отраснали с ножове от малки” и затова са опасни. Друг е по-спокоен за сигурността си, но никак не му харесва, че битът му се е променил: жена му се страхува от бежанците и не излиза сама по тъмно. Затова е спряла да взима детето от детската градина и е прехвърлила тази задача на мъжа си. Питам ги от какво точно се страхува жената, а в отговор получавам бурни възгласи: бежанците са предимно мъже, движат се на групи от по шест-седем човека, не им се разбира езикът, оглеждат жените “с мръсни очи”.

"Ела у нас на пилешко"

“Ама няма инцидент, нали?” - пита Мартин, който досега си мълчеше. Младежът е в особена позиция - сприятелил се е с един бежанец от Сирия, макар че майка му е била против това приятелство. “Стана случайно”, разказва Мартин. „Бях на свиждане на шурето в болницата, а на съседното легло беше сириецът. С жестове ми показа, че има температура, все едно търсеше помощ, та извиках сестрата. Той имаше арабско-български речник, а пък аз си превеждах по [програма, свалена на] телефона. Свинско, викам, ядеш ли? No, вика той на техния език. Ами пилешко? Yes, вика. Ами като излезеш от болницата, ела у нас на пилешко - казах аз. Та разсърдих майка.“

Няколко месеца общуване довели дотам, че майката сега съжалява за първоначалната си реакция. А сириецът Гияс, който е вече в Германия, ѝ пише писма с обръщение “ана”, което на турски означава “майка”. Турски е езикът, на който си говорят в семейството на Мартин.

В 18-хилядния град Харманли има 1 400 турскоезични жители и близо 1 700 ромскоезични. Живеят в етнически смесени и битово уредени квартали, които с нищо не напомнят на гетата в много други градове. Но въпреки този факт “мирното съжителство” не е някаква устойчива традиция. Лили например, която е продавачка на пазара, добре помни времето отпреди пет-шест години, когато ромите не са можели да влязат в заведение в Харманли. “Просто не ги пускаха. Казваха им, че заведението не работи. А то си работеше и имаше клиенти”. Но сега нещата са се променили. Защо ли? “Мисля, че е заради бежанците. Откакто дойдоха, всички взеха да се занимават само с тях. На циганите вече не им обръщаме внимание”.

Без омраза

Харманли изглежда като абсолютен антипод на антибежанския митинг, проведен миналата седмица в София. За бежанците се говори спокойно, дори и когато става дума за негативно отношение. И няма и следа от онази агресивна монологичност, с която са заредени изказванията на Петър Низамов-Перата или на Динко. На последните избори националистите са били представени от две жени и са получили общо по-малко от три процента.

Иван например, който е продавач, се чуди как бежанците ще изкарат зимата, след като идват от толкова топли страни. Студентката Ивета пък казва, че това са хора, които “не бягат от хубаво”, а автомонтьорът Мустафа всеки ден повтаря на своя колега, че и те са “хора като нас”. На есенния панаир, където бежанците с почуда оглеждат лилавите захарни петлета и се греят край скарите с димящи македонски наденици, се появява и задължителният скандалджия: “Тука е България - развиква се той, да се махат от тука!”. “Да се махат, викаш, ама одеве им продаде локум, нали?”, подвиква му един мъж. Тъкмо да се скарат, но намират една обединителна мисъл, която веднага ги сплотява: че медиите трябвало да спрат да идентифицират града им единствено с бежанския лагер. Защо вместо това не се заемат със съдбата на петвековния “Гърбав мост” и не питат властите кога ще го реставрират? Защо не вземат да напишат нещо хубаво за чудния панаир?

Най-положителният факт, свързан с панаира, е, че изобщо го има. Неколцина продавачи си спомнят, че през лятото някой подхвърлил идеята ежегодният панаир по изключение да се отмени, понеже щели да дойдат бежанци, щели да изплашат местните хора, а продавачите нямало да могат да си продадат стоката. Имало и алтернативно предложение: панаир да има, но в седмицата, в която той се провежда, бежанците да бъдат държани под ключ. И двете предложения си останали неосъществени. Десетките сергии под открито небе били разпънати наред с лунапарка. Както бежанците, така и местните жители получили ежегодния си захарен памук. Е, този път с повече полицаи за гарнитура.

"Нямат никакви обноски"

“Хората се страхуват от бежанците, но не ги мразят”, обяснява Ивета Лазарова, която следва в Пловдив, но живее в Харманли, където работи като сервитьорка. Според нея в града има консенсус по един въпрос: за бежанците трябва да бъде въведен вечерен час, за да не плашат жените. Водим разговора без да знаем, че току-що е въведен вечерен час.

Питам Ивета дали самата тя се страхува. “Много жени се оплакват, че бежанците ги оглеждат прекалено невъзпитано - сигурно защото не са свикнали да виждат жена по къси ръкави или без забрадка. Но мен никой не ме е оглеждал така. Може би защото аз самата също не ги оглеждам. Като видя петима младежи накуп, не се взирам в тях, както правят много други, а просто ги подминавам.”

За Ивета проблемът е друг: че афганистанците, пристигнали това лято, са подчертано необразовани и нямат култура на поведението - плюят по земята, пресичат без да се оглеждат, не се мият. Нищо общо със сирийците, които доскоро са представлявали основния бежански състав. Те били “заможни, културни и образовани”. Но в началото били посрещнати “на нож” - просто защото са различни и говорят на неразбираем език.

“Те просто не са на ниво”, казва и Митко от склада до автогарата. В момента е в почивка, клекнал е на тротоара, нахлупил е качулката на черния си анцуг почти до очите, а в устата му дими цигара. Казва ми, че бежанците “нямат никакви обноски, защото клечат или лежат право на земята, ходят с качулки и се движат на тумби”. Моля Митко да опише и себе си. Мъжът първо млъква, но после улавя намека. Засмива се притеснено, хвърля цигарата на земята и несръчно се впуска да си сваля качулката.