Времето на Асад изтича

Това е систематичен терор: цели редици от къщи се разрушават, жителите им биват изтезавани или направо убивани, независимо дали са на страната на бунтовниците или не. Правозащитната организация Амнести интернешънъл разполага с имената на повече от 10 000 сирийци, избити от правителствените войски или въоръжени милиции. В Сирия се извършват тежки нарушения на човешките права, военни престъпления и престъпления срещу човечеството, твърдят от Амнести. Списъкът с престъпленията включва отвличания и изтезаване на хора, безразборна стрелба срещу демонстранти, масови арести, убийства и отказ на медицинска помощ. Все по-често армията напада цивилни граждани, включително жени и деца.

На фона на продължаващите зверства, в Сирия зачестяват призивите за чужда военна интервенция. Военният вариант със сигурност не е най-добрият, но наистина като че ли той става все по-неизбежен. Пред очите на света президентът Асад тероризира собствения си народ. Нещо повече: прави го систематично, безогледно, обладан от жажда за мъст. Режимът не се спира пред нищо - използва дори деца като жив щит срещу противника. Това е варварско поведение, геноцид. Израелският вицепремиер Шаул Мофаз пръв използва тази дума, за да определи случващото се в Сирия. И колкото повече страната затъва в Гражданска война, толкова по-ясно става, че Мофаз е прав. За голямо съжаление.

Паралели с Либия?

И в Либия не беше много по-различно. Там с помощта на армията си и на платени чужди бойци Муамар Кадафи успя да си издейства само няколко месеца отсрочка преди НАТО да се намеси. Но Сирия трудно ще се превърне във втора Либия. Една голяма част от сирийския народ остава вярна на режима - било то от вътрешни убеждения или защото опозицията не предлага визия за времето след Асад. За разлика от Либия, в Сирия не виждаме и масово дезертьорство на офицери и войници към военизираните отряди на опозицията. Ще рече, че президентът Асад може най-безцеремонно да продължи да използва добре въоръжената сирийска армия срещу собствения си народ.

Изглежда наближава моментът, в който Западът дори по чисто морални причини вече няма да може да оправдава своето бездействие. Вярно е, че никой не копнее да види как танкове на НАТО навлизат в Сирия. Но президентът Асад провокира с надменното си поведение външна военна намеса. Колкото и опасна да е тя в средносрочен и дългосрочен план за целия регион всичко говори в полза на силовия вариант в Сирия. Въпросът е не дали, а кога.

Последен шанс за политическо решение?

Има още една последна надежда, че военната интервенция може да бъде избегната. Русия предложи услугите си на посредник и реши да организира в Москва Международна конференция за Сирия. Наблюдателите обаче са предпазливи в очакванията си от този дипломатически ход - Русия иска да бъде възприемана като голям международен играч и сега се опитва да постигне това с остарели дипломатически похвати, които рядко са носели успех.

Конференцията в Москва ще бъде поредното събиране в голяма тържествена зала с табелки пред участниците, държавни флагове в единия ъгъл и тъмни лимузини отпред, което няма да донесе нищо ново. Конфликти като този в Сирия не се решават на заседания. Страната е затънала толкова дълбоко в гражданска война, че сирийците едва ли чакат Москва да им диктува какво да правят. Да не говорим за сунитските им братя в региона, които нямат интерес от бърз край на конфликта в Сирия.

Вече не с дни, а с часове остарява позицията, че не може да има пряка военна намеса. Франция призова Съветът за сигурност на ООН да приеме резолюция, позволяваща използването на сила за налагането на плана на Кофи Анан. Британският външен министър Уилям Хейг също вече не изключва опцията за използване на сила, да не говорим за Вашингтон и Тел Авив. Единствено Берлин продължава да настоява за политическо решение и предупреждава, че военна интервенция може да разпали огромен пожар в Близкия Изток.

Аргументите против военния вариант

Първият е, че заради съпротивата на Русия и Китай в Съвета за сигурност на ООН трудно ще бъде постигнато съгласие за използване на сила в Сирия. Второ: с население от 23 млн. души Сирия не е Либия със седемте си милиона жители. Ще рече, че във военно отношение Сирия е костелив орех, който трудно ще бъде пречупен, а кръвопролитието ще бъде по-мащабно.

Вярно е, че има примери на военни намеси и без одобрението на Съвета за сигурност - през 1999 година западните страни заобиколиха ООН и напук на Русия бомбардираха Сърбия на Слободан Милошевич. Този път обаче това няма да е възможно без съгласието на Турция и на Арабската лига. Сирия не е Либия, включително и във военно отношение. Затова е почти немислимо Западът да започне въздушни удари в Сирия без преди това да си е осигурил подкрепата, или още по-добре - обещанието за сътрудничество от Турция и арабските страни, например за налагането на буферни зони. А при всички положения създаването им няма да мине без въздушни удари за изключване на сирийската система за противовъздушна отбрана.

Така шансовете за политическо решение намаляват с всеки изминал ден, в който режимът в Дамаск продължава геноцида срещу собствения си народ. Времето на президента Асад изтича.

Автор: Е. Лилов; Редактор: Б. Узунова

Съвместно с предаването на БНТ "Светът е седем"