Всички или никой

От опита с България и Румъния някои страни-членки на ЕС правят извода, че нови държави трябва да се приемат, само ако и когато изпълнят напълно прословутите Копенхагенски критерии. Тези две страни бяха приети през 2007 година по политически съображения, въпреки че се знаеше, че в полето на борбата срещу корупцията и в правосъдната сфера съществуват сериозни недостатъци. Които продължават да съществуват, както показва последният отчет на ЕК.

Бивша Югославия - особен проблем

Поради един дребен граничен спор Словения спъва преговорите за присъединяването на Хърватия. Хърватите с право обръщат внимание на факта, че изпълняват критериите много по-добре, отколкото България и Румъния. Тук се проявява един специфичен проблем на страните от бившата Югославия: всичките имат все още неуредени сметки помежду си. Нищо чудно един ден, когато стане член на ЕС, Хърватия да се опита да блокира еврокандидата Сърбия. Или Черна гора ще блокира Сърбия. Или пък обратното.

При сегашната си етническа разпокъсаност, Босна и Херцеговина не е държава в смисъла на договорите на ЕС. Същото се отнася и за територията на Косово, която не е призната за независима държава от всички страни-членки на Общността. Така че за присъединителни преговори не може и дума да става. Македония пък все още не е уредила проблема за името си с Гърция, която е член на общността.

Размерът - решаващ фактор?

Затова на преден план излиза един принципен въпрос: дали балканските страни трябва да бъдат приемани една по една, или всички наведнъж, така че никоя страна да не може да блокира останалите? Вторият вариант е труден, тъй като за Хърватия например това би означавало да чака поне още десет години, докато влезе във форма и най-малкото балканско джудже. В момента отговор на този проблем няма никой в Брюксел.

Както балканските страни, така и Исландия, която се натиска сега за бърз прием, имат обаче един коз, който може да им помогне в преговорите - те са малки. Дали ЕС ще приема една страна с 300 000 или с един милион жители, това няма голямо значение на фона на една общност от половин милиард хора.

Съвсем различен е случаят с Турция. Тази голяма мюсюлманска страна ще наложи траен отпечатък в икономическо и социално отношение върху облика на ЕС. Преговорите с Анкара тъпчат на място главно поради нерешения кипърски проблем. Турция е окупирала северната част на Кипър, който от 2004 е пълноправен член на общността. Беше огромна грешка, че проблемът не бе уреден преди приемането на Кипър или поне преди започването на преговорите с Турция.

Необходими са ясни позиции

От всичко това става видно колко необходима е една открита дискусия за целите и обема на разширителния процес. В това отношение не може да се очаква отговор от Лисабонския договор, защото и в него се пренебрегва въпросът за границите на Европа.

А докато балканските страни не застанат на прага на Брюксел, Украйна, Грузия и Молдавия не може да се надяват на скорошен прием. Освен икономическите им проблеми, ЕС се плаши най-вече от политическата нестабилност на тези три държави. Да не говорим, че Русия няма да се зарадва на разширяването на ЕС до нейните граници, още повече, че Украйна и Грузия желаят да влязат и в НАТО.