Геноцид или самоунищожение?

Терминът „геноцид”, въведен в употреба през 30-те години на миналия век от полски юрист, се оказва доста удобен за историческите интерпретации на крайните националисти в България.

Какво по-ефектно от това е запенен да твърдиш, че ако през мрачния все още за цяла Европа 15-ти век почти половината жители населяващи днешните български земи не били избити при нашествието на османлиите, сега населението на залязващата демографски балканска държавица щяло да бъде 50-60 милиона човека? Поради което сатрапи с чалми, установили с огън и меч владичеството си от Диарбекир до Виена, следва постфактум да бъдат обвинени в геноцид.

А защо не и главорезите с рицарски брони от Стария континент, създавали по същия начин и през същата епоха колониалните империи по света, като испанската, португалската, холандската, френската, британската? До този момент обаче на наследниците на изтребваните и колонизирани етнически групи не е хрумвала геноцидната „идея” на българските хипер-националисти.

Българинът – рядък етнически екземпляр

Демографските факти говорят, че след Руско-турската война и възстановяването на българската държавност, населението на току-що освободената страна е било малко над 3 милиона души. Впоследствие то бързо се увеличава, за да достигне до средата на 80-те години на 20-ти век почти 9 милиона човека.

Оттогава до днес българите започват прогресивно да намаляват и първоначалните очаквания, след приключилото тези дни преброяване, са населението да се е „свило” с нови половин милион човека и да достига до тревожните 6.5 - 7 милиона жители.

Дори повече, неотдавна неправителственият Център за демографска политика огласи разтърсващите си прогнози, че през 2050 година българите ще се редуцират до екзотично малцинство от 800 000 души, за разлика от местните роми и етнически турци, които ще съставляват останалите пет милиона жители на страната.

Огледалце, огледалце...

Следва ли от всичко това, че днешна европейска България е подложена на геноцид? И ако е така, от кого? В общоприетото определение на въпросния термин се посочва, че става дума за целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална група посредством убийство на членовете на тази група.

Както и за причиняване на тежки повреди на здравословното им състояние, насилствено възпрепятстване на тяхното възпроизвеждане и създаването на всякакви тежки условия за живот с цел унищожаването на групата.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война в началото на миналия век загиват 140 000 българи. По време на антифашистката съпротива в България са убити над 30 000 човека, а в последната фаза на Втората световна война загиват други 35 000 офицери и войници. Кой ги хвърля в тези демографски касапници?

Жертвите на тоталитарния комунистически режим след 1944-та и онези, които все пак успяват да избягат от него в чужбина до 1989-та, са стотици хиляди. Само през цинично наричаната от комунистите „Голяма екскурзия” в края на 80-те, от страната са прогонени насилствено близо 400 000 етнически турци.

Това геноцид ли е и кой го e осъществявал? След демократичните промени през 1989-та държавата доброволно е напусната от над милион млади и образовани българи, които са разочаровани от икономическите и политически условия за живот в родината си. Кой носи голямата отговорност за това? Демократичните български правителства през последните 20 години?

Днес България се нарежда на първо място по смъртност в ЕС, а хронично болното българско здравеопазване е по-скоро зла клетва, отколкото надежда за лечение. Над половината от населението тъне в истинска мизерия при увеличаваща се неграмотност и безпросветие. Кой продължава да поддържа такива условия за живот и защо?

Кризисни мерки?

Отговорът на тези въпроси е доста унизителен. И той е свързан със самоубийственото национално самоунищожение, което българите от десетилетия практикуват върху самите себе си.

Със своята незряла балканска демокрация, с избора на неподготвени и корумпирани политици, с неспособността да осъзнаят и се отърват от грешките в своето минало, с наивното толериране на слаба държава, която не стимулира националната икономика и свободната инициатива, а закриля сивия сектор и далаверата, с примирението към образователното и културно принизяване на младите хора, които вероятно следва да бъдат систематично прогонвани от страната, за да освобождават нови територии за местните олигарси и мафията.

Така вместо „геноцидът” в Османската империя, по-полезно би било да се осъди гибелното самоунищожение в днешна България. И да се потърси някакъв разумен път за спасение, ако такъв все още съществува.