Гледаш, слушаш и немееш

Това, че през палеозойската ера са се нагънали разни планини, не означава, че са се нагънали завинаги. Релефът на България зависи от времето, а не времето зависи от релефа. Има време да се издигат планини, има време да се копаят долини. Макар това време да е крайно ограничено - става дума само за няколко кратки моменти в историята на българската география. За да се заличи и забрави миналият релеф и да се започне всичко от АБВ, през останалата вечност цяла България е една Дунавска равнина, покрита с бурени. По-възрастните сигурно си спомнят Ледниковата епоха, когато трябваше да покажем на света, че от Витоша по-високо няма, Рила и Пирин бяха изравнени със земята, а материалът им бе използван за надстройката на Витоша. Тогава и китайските Хималаи дадоха едно рамо, ние минахме и задминахме американските Кордилери, а дивите ни прасета бяха най-щастливите животни на планетата...

Бурени, бучки лед и цимент

Когато пък започнаха ремонтни работи в Памир и на метеорологичната станция, на връх Комунизъм бе поставен ветропоказател, получихме задачата да се снишим и целият ни релеф беше натикан в пещерата Дяволското гърло. След това природата ни бе отново разрушена, отново всичко беше покрито с бурени, отново се започна първоначалното натрупване на земни пластове, за да се появи на картата на България Първа частна планина, в която влязоха бившите Родопи, Балканът, Рила и Пирин.

В следствие на тези промени зверовете се върнаха в планината, а хората - в пещерата. Но това не означава, че няма с какво да се гордеем. Корените на нашето географско самочувствие се крият в бучките лед, които намираме по българските скали. Те доказват, че ние сме наследници на великите ледници, покривали някога планетата Земя. Наскоро космическият апарат „Феникс“ откри подобни бучки и на Марс, което пък ни свързва и с цивилизацията на марсианците, дала на света „Междузвездни войни“, „Извънземното“ и „Пътеводител на космическия стопаджия“. Хладилник със старинни български ледчета вече обикаля световните столици и събира учудените погледи на ценителите на студените напитки.

Нашите земни пластове са много търпеливи. Вземаме им полезните изкопаеми, дълбаем ги като не видели, взривяваме ги, пикаем на тях, с извинение, а те си налягат парцалите. Години, векове. И изведнъж, когато най-малко очакваме, земята се разтваря с адско бучене, земните ни пластове се надигат като един и обзети от някакъв първичен инстинкт, тръгват да погребват дворци, къщи, църкви, джамии, хора и животни под своята огнена лава. Ако случайно ни се размине с 5-6-та степен по Медведев-Шпонхоер-Карник, ние викаме ура и обещаваме на земните пластове повече да не постъпват така с тях. Вземаме им дори гранита - да им правим паметници. А да ги питаме защо ни вярват, не могат да ни отговорят. Цялата ни география е покрита с паметници и бурени. От векове и за векове.

Днес от релефа на България не е останало кой знае какво, всичко по-ценно е разпродадено навън: реките - като бутилки минерална вода; равнините - като вагони с жито; планините - като торби цимент; морето - като all inclusive, но някога сме имали една стара планина, която в сравнение с другите ни планини не е била нито най-високата, нито най-красивата, нито дори най-старата, но е имала някаква магическа сила, с която е покорила целия ни полуостров и той е приел нейното име.

Кючек и аромат на бира-скара

И днес като кажем Балкани, пред очите ни изплуват огромни пещери, пълни с бурета барут, вековни дървета, скрили любителите на свободата, които псуват наред в интернет форумите, тучни пасища, над които се носи воят на кръшни девойки и се смесва със задъхания ритъм на кючека и дивния аромат на бира-скара.

И всичко това е покрито като с манна небесна от кал, шарени найлонови торбички, разбити автомобилни стъкла, откраднати портмонета, кофички за кисело мляко, кашони за телевизори, цигарени кутии, разпрани дюшеци, автомобилни гуми, скъсани обувки, четина от бръснати глави, червени дръвници, жълто-кафяви вестници, магарешки бодили, плесенясал хляб, рибешки вътрешности, мъртви и живи кучета, изпити бутилки, пияни тийнейджъри, разпорени тъпани и гайди, спукани презервативи, изхвърлени новородени…

И сред цялата тази неподправена, миризлива балканска същност виждаме да се пръкват странни природни феномени - Чудни мостове, Побити камъни, Излел е Дельо хайдутин… Гледаш, слушаш и немееш. Господи, та това е изкуство! Велико изкуство! А няма нито една разумна причина сметището да ражда изкуство. Микеланджело и Моцарт творят своите Побити камъни и Излел е Дельо в храмове и дворци, а не в смрадта на разлагащи се боклуци. Мястото на тези шедьоври не е торището, а Лувър и Роял Албърт Хол. Но всеки път, когато се опитаме да ги измъкнем от нашата природа, те се спаружват и умират. Та заради тях, само заради тях и заради нищо друго, урокът по българска география не е толкова прост.

С това и поредният ни урок по география на България завърши, но уроците на географията не секват.

Очаквайте продължение!