Грешките на американците в Афганистан и Ирак

Авторът Лотар Рюл твърди, че Вашингтон няма адекватна политическо-военна стратегия, както личи от факта, че Белият дом в момента търси военен координатор за двата района. Сериозността на положението личи и от това, че нито един от спряганите до този момент опитни военни от запаса не е проявил интерес към поста, който германското издание определя като “военен цар”.

Пет и половина години след началото на войната в Афганистан и 4 години след нахлуването на американските войски в Ирак все още не са се изпълнили триумфалните думи “мисията изпълнена”, изречени от американския президент Джордж Буш на борда на самолетоносач край бреговете на Калифорния. На този фон изданието пита, дали междувременно проблемите в Афганистан и Ирак не са се превърнали в неразрешими?

До голям степен отговорът трябва да се търси в миналото, продължава авторът. Още от самото начало, преди да започнат войните бяха ясни трудностите, а политическите и военните нужди бяха обявени публично. И в двете войни американските политици и военни допуснаха едни и същи грешки, продължава изданието.

Първата от тях е тази, че не бяха осигурени достатъчно сили. Тази грешка се оказа с катастрофални последици в Ирак и с много сериозни в Афганистан. Дори и впоследствие грешката с недостатъчните войски не беше коригирана. В Афганистан освен това наблюдаваме и едно сравнително щадящо отношение към американските войски по отношение на сраженията, което доведе до провал на усилията за откриване и задържане на ключовите фигури в движението на талибаните и ядрото на терористичната организация ал-Кайда, които успяха да се окопаят в съседните гранични райони с Пакистан.

Третата стратегическа грешка на американците се състои в това, че те се довериха на афганистанските си съюзници от “Северния съюз”, на силата на въздушните нападения в една силно пресечена планинска местност, в която навремето се провалиха съветските войски. Грешка беше и това, че американците вярваха в надеждността на граничния контрол, осигуряван от техния политически съюзник Пакистан.

По-нататък – през пролетта на 2002 година беше намалена числеността на мисията в Афганистан за нуждите на предстоящата военна офанзива в Ирак. Изместването на политическия приоритет в посока на Персийския залив означаваше и промяна във военните приоритети. Така от лятото на 2002 година под ръководството на ген. Франкс американците започнаха да водят една по-скоро ограничена като сили и ефективност тактическа война без стратегически перспективи. Така на наранения но недовършен враг му беше дадено време да се оттегли в Пакистан, да се окопити, прегрупира и въоръжи.

Войната в Афганистан се отличава в много отношения от водената от американците война във Виетнам четири десетилетия по-рано: първо – сега в Афганистан американците не могат да извършват удари от въздуха по цели извън територията на Афганистан, напр. в съседен Пакистан, или да спускат на чужда територия войски с хеликоптери, което беше възможно в Лаос и Камбоджа. Друга разлика е това, че сега американските позиции в Афганистан са по-застрашени от нападения, а оттук и по-отслабени, за разлика от ситуацията във Виетнам, където навремето американските части имаха осигурен тил от американската флота, контролираща цялото крайбрежия и всички големи пристанища в района.

На този фон чуждите окупационни сили стават все по-зависими от вътрешно-политическата обстановка в двете страни без в същото време да се увеличава военният потенциал на коалиционните войски. Това се вижда много ясно от лятото на 2003 година насам, когато рязко зачестиха самоубийствените бомбени атентати и когато избухна Гражданската война в Ирак.

Към грешките трябва да отнесем и това, че в продължение на няколко месеца 300 хил. тона муниции бяха оставени без надзор в Ирак. Недостатъчният контрол лежи и в основата на масовите плячкосвания и анархия, настъпили в страната, които можеха и трябваше да бъдат предотвратени с военна сила.

Още от самото начало беше погрешна и представата, че както навремето в Германия през 1945 година така и сега ще бъде възможно безпрепятственото поемане на властта и политическото подчиняване на населението, завършва публикацията във ФАЦ.