ГУЛАГ, по-ужасен и от ада

60-годишният мъж е един от живите свидетели на престъпленията, вършени в Спач. Макар да са изминали години от рухването на предишния режим, мъжът отказва да назове истинското си име и предпочита да говори под псевдонима Едмонд. През 1978-ма той става жертва на един от най-репресивните държавни апарати в следвоенна Европа. Сталинисткият диктатор Енвер Ходжа и наследникът му Рамиз Алия са задушавали още в зародиш всяка съпротива срещу управлението: смята се, че за 46 години на власт бившите албански комунисти са екзекутирали близо 6 хиляди противници на режима.

Едмонд е изпратен в трудовия лагер в Спач след безобидна забележка за своя позната, която като дъщеря на "противник на режима" не е допусната да следва. "Казах пред приятели, че е възмутително една толкова добра ученичка да не бива да следва. Заради "подстрекателска пропаганда и антиобществена дейност" бях осъден на 7 години заточение в трудов лагер", спомня си Едмонд.

Нечовешки мъки

От някогашните бараки в Спач днес са останали само основите - стените и покривите липсват. "Нямаше нито врати, нито стъкла на прозорците, през зимата умирахме от студ", разказва бившият затворник. Всяка сутрин политическите затворници били сваляни в подземните шахти на мината, за да работят. "Върху голите ни от кръста нагоре тела се стичаха киселинни капки. Кожата на гърбовете ни се белеше сякаш са ни били с камшици", разказва Едмонд.

Отказът от работа се наказвал с глад и месечна изолация в специален бункер без прозорци. "А който дръзнеше да се оплаче от отвратителната храна, веднага получаваше още 10 години трудов лагер", казва бившият затворник. Неговото наказание в Спач още на третата година било удължено с нови 10 години заради това, че "много си отварял устата". Едмонд загубил надежда, че някога ще излезе от това прокълнато място. Неговото ходене по мъките свършва едва след падането на комунистическия режим. Някои от политическите затворниците са прекарали повече от 40 години от живота си в трудови лагери.

"Третираха ни като прокажени"

"Предишният режим масово използваше политически затворници в "изграждането на социализма"," казва албанският публицист Фатош Лубоня, който е прекарал цели 17 години в трудовите лагери в Спач и Бурел. Смята се, че между 1945 и 1991 година през албанските трудови лагери са преминали между 20 и 30 хиляди политически затворници. Семействата им са били принудително изселвани, а на децата им е било забранявано да продължат образованието си. "Бяхме напълно изключени от живота, третираха ни като прокажени", спомня си председателят на Съюза на бившите политически затворници в Албания Бесим Ндрегьони. Той е бил 10-годишно дете, когато тайната полиция Сигурими арестува баща му.

Отритнати и забравени

Дискриминирани и отритнати се чувстват и днес около две хиляди бивши политически затворници. Миналия октомври един от тях се самозапали в знак на протест срещу неизплащането на обещаните им парични обезщетения. "Положението на тези хора днес е ужасно - повечето са бедни, травматизирани и мразени от посткомунистическия елит. За тях нищо не се е променило - те продължават да бъдат третирани като париите на обществото", казва Ндрегьони.

Международната правозащитна организация Амнести интернешънъл настоява жертвите на бившия комунистически режим в Албания да получат пълна реабилитация. Това обаче ще стане много трудно, тъй като тези хора нямат свое лоби, пише по темата Ди пресе. "Все още нито един албански премиер или президент не е посетил бившия трудов лагер в Спач, а управниците избягват темата", казва пред германското издание публицистът Лубоня.

АГ, Ди пресе, Е. Лилов/ Редактор: Б. Рачева