Да си "различен" в България

Миналата седмица станахме свидетели на две многозначителни събития - американският президент за първи път открито подкрепи еднополовите бракове, а еврокомисарката по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом приветства тази негова позиция и я препоръча на всички страни-членки на ЕС.

Само преди две години това изглеждаше немислимо. Преди две години двама европейски комисари бяха заявили, че взаимното признаване на еднополовите бракове в страните от ЕС не е приоритет поне до 2014 година. Тогава ставаше дума за това какво да се прави с бракове, сключени в пет страни от ЕС, където вече са узаконени сватбите на еднополови партньори, но брачните им свидетелства не се признават в останалите държави на иначе общия ЕС. Тогава, през 2010 година, дори тази очевидна законодателна дисхармония не беше сметната за проблем, който трябва да бъде разрешен в кратки срокове.

Хомосексуалността като "нередност"

Сега, още преди да е разплетен този по-малък възел, на дневен ред излизат самите еднополови бракове и отношението към тях във всяка страна-членка на Съюза. В България включително. Нищо, че тази балканска страна е с още повече стъпки назад от много други. В България дори самата хомосексуалност се приема като нередност, за която няма обществен лиценз, а какво да говорим за издигането на тази „нередност“ до ранга на легитимна брачна институция.

Но темата предстои и тя няма как да се обсъжда по обичайния вулгарен начин, практикуван в България. Просто законодателство, което приема или отхвърля еднополовите бракове, по условие изисква юридическа и социална аргументация на тези, които са „за“ и „против“. А това е качествено ново предизвикателство пред българския политически елит и влиятелните публични фигури. Две-три псувни, няколко вица и многозначителни намеци вече няма да могат да изчерпят необятното поле от правни норми и социални права, които по никакъв начин не докосват част от населението.

Всяка еднополова двойка рано или късно открива, че огромна част от гражданските права просто не се отнасят до нея. Еднополовите партньори може и да живеят необезпокоявано заедно, но нямат право да имат деца, нямат право на съпружеска собственост, нямат право на законен престой в страната на партньора, нямат право на достъп до историята на болестта или до взимане на медицинско решение в случай на нужда. Това са аргументи, ползвани обикновено от защитниците на еднополовите бракове. В България те се чуват само в крайно маргинализирани среди, обществото не дискутира такива теми.

Голямото мълчание

Противниците на еднополовите бракове ползват други аргументи - най-често религиозни. Те изтъкват хетеросексуалната природа на брачния съюз, твърдят, че бракът и майчинството са свещени и че половете може и да са равни, но не са взаимозаменяеми.

Тези аргументи най-вероятно са по-близки до голяма част от българите, но дори и те не се чуват в публичното пространство. Темата не се дискутира - и толкова. Заместват я скечове, жестове и други недиалогични и невербални форми на комуникация.

За разлика от много други източно- и централноевропейски страни, България най-често взима съществените решения силово, а тези, които налагат силовите решения, най-често са били на свой ред поставяни под външен натиск. Така невербално беше отменено смъртното наказание и пак така невербално беше криминализирано отричането на Холокоста. Еднополовите бракове обаче не са тема от същия порядък - по нея все още няма единно мнение, което да бъде „спуснато“ от високо и да се въведе незабелязано. „От високо“ се задава само нуждата от разговор и съгласие, че такава тема съществува. И ако намерят думи, българите може и да открият, че имат какво да кажат с тях.

Автор: Т. Ваксберг, Редактор: А. Андреев