Да ти гледам на тротоар

Не по-малко основание да протестират заради състоянието на улиците имат жителите на всяко населено място в България. И понякога го правят. Във всеки случай, особено по това време на годината, дупките по пътищата са дежурна тема, включително за медиите.

За тротоарите обаче не се сеща почти никой. Въпреки че състоянието им е не по-малко трагично, при това откакто се помним. То засяга практически всички, но като че ли отдавна сме свикнали и сме се примирили с него. Може би защото освен, че е перманентно, „заслуга” за това състояние имат не само властите и четирите годишни времена, а и мнозина от нас.

Затова върху българския тротоар по-ясно отколкото върху човешка длан или върху чаша от кафе са изписани присъщите белези на битието ни, характерните черти на манталитета ни, много от обясненията за перипетиите по общия ни житейски път и очертанията на бъдещето ни.

Опасности дебнат от всички страни

Най-напред българският тротоар е много мръсно и грозно място, постоянно затрупано с прахоляк, пръст, кал, локви, всевъзможни боклуци и екскременти - кучешки и не само. Българският тротоар е идеален пример за неравна повърхност, съставена предимно от пукнатини, бабуни, разнообразни купчини, дупки и цели ями, от изпочупени, клатещи се или направо липсващи плочи от различен вид и калибър, често наредени накриво и произволно. Дори да забравим за автомобилите, трябва да подчертаем, че тротоарът е осеян с най-разнообразни препятствия като всевъзможни колчета и други самоделни заграждения, кашпи и саксии, маси и столове.

По принцип тротоарът би трябвало да е място за спокойно придвижване. У нас обаче минаването по него често е направо опасно. Трябва постоянно да си гледаш в краката, което не винаги помага, за да не се прибереш мокър и кален от водата под някоя клатеща се плоча, както и да не си изкълчиш или счупиш крак. От своя страна обаче гледането в краката е също опасно, защото на нивото на главата те дебнат острите ръбове на пътни знаци и всевъзможни други ламаринени табели.

Кажи ми какви са ти тротоарите...

Това състояние на българския тротоар изглежда е не толкова резултат от някакви случайни и временни обстоятелства, колкото отражение на дълбоко вкоренено и трайно установено отношение към себе си, околните и живота въобще, към миналото и бъдещето.

То е, да кажем, добър пример за преобладаващия у нас начин на работа. За него си имаме чудесни определения като: „да си оставиш ръцете”, „през куп за грош”, „от днес до утре”. Или с една дума - мърлящина. В правенето на тротоарите, както и на много други неща у нас, ниското качество на труда и изпълнението се допълва от ниско качество на технологиите и материалите. Затова резултатът е грозен, нефункционален, чуплив, нетраен.

От съществено значение за този резултат обаче е и отношението към направеното. Дори и някой да създаде нещо красиво, здраво и качествено, веднага се намира друг, който, поради нехайство или напълно съзнателно, да го разруши.

Тук идеята за общо, системно трайно решаване на даден проблем няма големи шансове. Отделните индивидуални усилия обикновено потъват в неспособността и нежеланието на общността да остави след себе си нещо смислено и завършено.

Стандартното оправдание за това е в липсата на пари. То обаче не е нищо повече от прикритие за липсата на чувство за отговорност пред бъдещето. А и постоянните кърпежи на старото излизат далеч по-скъпо.

Автор: Ясен Бояджиев, Редактор: Александър Андреев